Снежния човек

— Разбирам те.

— Не. Едва ли разбираш защо ти признавам това чак сега. Нямах причина да премълчавам истината пред теб. Сигурно мислиш, че съм искала да се представя в по-добра светлина.

— Не — поклати глава Хари. — Не мисля така.

Тя наклони глава към рамото му.

— Дали е вярно онова, което се говори за лебедите? — попита тя. — Че са верни един на друг, докато смъртта ги раздели?

— Според мен просто спазват обещанията си — отвърна Хари.

— И какви обещания дават лебедите?

— Никакви, предполагам.

— Значи говориш не за тях, а за себе си? Повече те харесвах, когато нарушаваше дадените обещания.

— Искаш ли пак да ти обещая нещо?

Тя поклати глава.

Тръгнаха и тя мушна ръка в неговата.

— Иска ми се да можеше да започнем отначало — въздъхна тя. — Сякаш нищо не се е случило.

— Знам.

— Но знаеш също, че няма да се получи.

Макар Ракел да се опита думите ѝ да прозвучат като твърдение, Хари долови скритата леко въпросителна нотка.

— Мисля да попътувам — каза той.

— Нима? Къде?

— Не знам. Не ме търси. Особено в Северна Африка.

— Северна Африка?

— Реплика на Марти Фелдман от един филм. Иска да избяга, но и да остане.

— Разбирам.

Над тях мина сянка и продължи по сиво-жълтата, обезцветена почва в гората. Двамата вдигнаха очи. Един от лебедите бе отлетял.

— И какво става във филма? — поинтересува се Ракел. — Намериха ли се?

— Да, разбира се.

— Кога ще се върнеш?

— Никога. Никога няма да се върна.