Небесносини грехове

Обичам те, но не мога да живея, какво остава да обичам по този начин.

- Не ми даваш дори и час да смеля, че използва вампирските си сили над мен.

Той сложи по една ръка на двете ми рамена и тежестта на дланите му накара кожата ми да се затопли.

- Ако не е това, ще е нещо друго. Наблюдавах те с Ричард, Жан-Клоди и сега с Майка. Майка си пробива път през твоя лабиринт като просто се съгласява с всичко, което поискаш. Жан-

Клод завоюва мястото си на ръба на лабиринта ти като си отказва невероятно удоволствие. Ричард не би преминал през твоя лабиринт, защото си има свой собствен, а в една връзка, в един момент само единият партньор може да е толкова объркващ. Някой трябва да прави компромисите, а нито ти, нито Ричард бихте направили достатъчно компромиси.

Пусна ме и липсата на ръцете му почти ме накара да залитна, сякаш ми бе отнел заслона и бях останала беззащитна пред бурята.

Тръгна заднешком към вратата.

- Мислех че ще направя всичко, за да съм с Жан-Клод и новия му слуга. Мислех че ще направя всичко, за да съм пак в безопасността на прегръдките на двама човека, които ме обичат. Но сега разбирам, че любовта ти винаги има условия, че независимо колко са добри намеренията ти, винаги нещо те спира, Анита. Нещо не ти позволява да се отдадеш напълно на момента, на това блестящо нещо наречено любов. Така спираш себе си, но спираш и тези които те обичат. Не мога да живея имайки любовта ти в един момент и отритнат в следващия. Не мога да живея наказан за това, което не мога да променя.

- Това не е наказание - казах и гласът ми звучеше странно, задушен.

Той се усмихна тъжно и преметна косата си пред белязаната част от лицето си, така че в мен се втренчи само перфектната част от профила му.

- Ще те цитирам, ma cherie, как ли пък не, по дяволите - обърна се и тръгна към вратата.

Повиках след него.

- Ашър, моля те ... - но той не спря. Врата се затвори зад него и стаята се изпълни с дълбока тишина.

Жан-Клод проговори в тишината и тихият му глас ме накара да подскоча.

- Събери си нещата, Анита и върви.

Погледнах го и пулсът се качи в гърлото ми, внезапно бях уплашена, много уплашена.

- Изхвърляш ли ме? - гласът ми дори не звучеше като моя.

- Non, но в този момент имам нужда да съм сам.

- Все още не си се хранил.

- Да не би да казваш, че сега ще ме нахраниш доброволно? - Не ме погледна докато задаваше въпроса. Гледаше в пода.

- Всъщност вече не съм в настроение - казах и гласът ми се бореше да звучи отново нормално. Жган-Клод не ме изхвърляше от живота си, но не ми харесваше, че не иска да ме погледне.

- Ще се нахраня, но това ще е просто храна, а ти не си храна. Така че моля те, върви.