Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
— Слава богу, че нямам работа с политиката — каза Адъм. — Поне досега. — Той изрече това едва ли не с весел тон. Което ме изненада. После добави: — А за какъв дявол Старк иска да знае дали съдията е изпадал в нужда? Оттогава са изминали повече от двайсет години. И няма закон, който да забранява на човек да изпадне в нужда. За какъв дявол му е това?
— Да, за какъв дявол? — каза Ан и ме погледна със същата възкисела усмивка.
— А ти за какъв дявол се мотаеш още тук? — каза със смях Адъм и дръпна сестра си за лакътя. — Кой ще приготви яденето? Хайде, по-живо, кисела краставице! — И той я побутна към дивана, на който бяха струпани пакетите.
Тя се наведе да ги вдигне, а той я плесна отзад и повтори:
— По-живо! — И се разсмя.
Ан също се разсмя от душа и всичко биде забравено, защото в редките случаи, когато Адъм се отпускаше и разсмиваше, той ставаше жизнерадостен и забавен и човек можеше да бъде сигурен, че ще прекара с него весело.
И наистина прекарахме весело. Докато Ан готвеше, а аз нареждах масата и слагах бутилките, Адъм смъкна чаршафа от пианото (те го поддържаха добре, та то и сега имаше хубав тон) и засвири така, че къщата се затресе. Той дори изпи три чаши уиски преди вечеря вместо една. После хапнахме, след което той засвири пак — „В Пикардия цъфтят рози“, „В три часа след полунощ“ и други от този род, — а ние с Ан затанцувахме. От време на време той минаваше на нещо сантиментално и тогава Ан затананикваше на ухото ми и ние се полюлявахме плавно като тополки при полъха на вятъра. После той скочи от столчето и като засвири с уста „Красива лейди“, грабна сестра си от ръцете ми и я завъртя в лудешки валс. Отпусната в ръката му, тя танцуваше с отметната назад глава и премрежени очи, с протегната десница, в която бе прихванала края на развяващите се поли.
Адъм танцуваше добре дори когато го правеше на смях. Той отдавна не танцуваше, но бе роден танцьор. Въпреки че и преди не бе взел това, което му се полагаше. От нищо друго освен от работата. А би могъл да ги накара да лазят в краката му и да му се молят. И само веднъж на пет години му се случваше да изпадне в бясно, неудържимо веселие и да се отприщи като разкъсала дигите река, която изтръгва из корен храсти и дървета — а храстите и дърветата, това си ти. Ти и всички други около него. Тогава в очите му заиграваха пламъци и той жестикулираше и размахваше ръце, безсилен да обуздае напиращата отвътре енергия. В такива случаи приличаше на някаква огромна турбина или динамо, което работи с един милион обороти в минута и се тресе от собствената си мощ, готово да се откъсне от фундамента. Когато размахваше тези силни, дълги, гъвкави бели ръце, той се превръщаше в някаква смесица от Свенгали18 и машина за разбиване на атоми. Очакваш всеки миг да се разхвърчат сини искри. Когато той изпаднеше в такова настроение, те не биха имали сили да долазят в краката му и да го молят. Оставаше им само да се върнат кротко на местата си. Само че и от това нямаше полза.
Но такива настроения не бяха чести. И не траеха дълго. Адъм скоро притихваше и отново се затваряше в себе си.
Тази вечер Адъм не бе се разбушувал напълно. Той само се усмихваше или смееше, шегуваше се, блъскаше клавишите и въртеше сестра си в лудешки валс, а в това време огънят играеше в голямата камина, от масивната златна рамка ни гледаше благородното лице, вятърът духаше откъм морето и шумолеше в листата на магнолиите.
Разбира се, пращенето на огъня и музиката пречеха да се чуе това шумолене на вятъра в листата на магнолиите. Аз го чух едва после, легнал в стаята горе, през чийто прозорец в мрака долиташе сухото шушнене на листата, и си помислих: „Дали бяхме щастливи тази вечер, защото сме щастливи или защото сме били щастливи някога, много, много отдавна? Дали нашето щастие тази вечер не прилича на лунната светлина, която не идва от луната, защото луната е изстинала и няма собствена светлина, а отразява чуждата, дошла нейде отдалеч?“ Обръщах в ума си тази мисъл и тъй, и инак, като се мъчех да направя от нея малка, чиста метафора, но нищо не излизаше, защото оказа се, че трябва да бъдеш едновременно и студената, мъртва, бездомна луна, и слънцето в далечното минало, а как, дявол да го вземе, можеш да бъдеш и едното, и другото? Това бе несъвместимо. Не излизаше чиста метафора. По дяволите, казах си, заслушан в шума на листата.
После си помислих: „Добре де, сега поне зная, че Ъруин е изпадал в нужда.“
Бях изровил от миналото поне това, а на другия ден ми предстоеше да напусна Бърдънс Лендинг и миналото и да се върна към настоящето. И тъй, върнах се към настоящето.
18
Музикант и зъл гений, герой от романа „Трилби“ на Джордж дю Морие, 1894 г. — Б.пр.