Цялото кралско войнство

Тя не каза нищо повече на тази тема. Сега главата й лежеше на гърдите ми, аз я потупвах успокоително по рамото, тя ме убеждаваше тихо, че трябва да бъда неин приятел, с което се съгласих, вдишвайки дълбоко мириса на косите й. Те миришеха както винаги — на чисто, на умито, както косите на малко момиче, което са стъкмили за гости. Но тя не беше малко момиче и не се готвеше да ходи на гости. В никакъв случай. И нямаше и помен от розовия сладолед и шоколадовата торта, от свирките, които надувахме, и от играта, в която се пее за крал Уилям, сина на крал Яков, а после трябва да коленичиш на същото това килимче и да кажеш кого обичаш най-много.

Минута-две тя стоя тъй, склонила глава на гърдите ми, и ако имаше дневна светлина, сигурно щеше да се вижда зевът между нея и приятеля й, който я потупваше по рамото безкористно, с терапевтична цел. После тя се отдели от него, изправи се до камината и се загледа в огъня, който се беше разгорял напълно и създаваше в стаята, както се казва, домашен уют.

После входната врата се отвори и в тази стая, като огромен мокър пес, нахълта вятър откъм студеното море и огънят се изви в камината. Адъм Стантън се връщаше в домашния уют. Беше се натоварил с продукти, които носеше от града.

— Здравейте — каза той иззад пакетите и се усмихна с широката си, тънка, твърда уста, която в нормално положение приличаше на чист, добре зараснал хирургически разрез, а при усмивка — ако се случеше да се усмихне — будеше изненада и стопляше.

— Слушай — атакувах аз остро, — спомняш ли си съдията Ъруин да е изпадал някога в недоимък, в голям недоимък?

— Защо? Не… не зная — започна той и по лицето му премина сянка.

Ан се обърна рязко към него, после към мен. За миг ми се стори, че се готви да каже нещо. Но не каза.

— Чакай, ама разбира се! — възкликна Адъм, прегърнал все още пакетите.

Този път бях уцелил.

— Ама разбира се — повтори той с доволния и весел вид на човек, изровил от паметта си някакъв забравен факт от миналото. — Чакай да си спомня… бях малък… в тринайсета или четиринайсета година… да, татко говореше нещо с чичо Джон или някой друг и беше забравил, че и аз съм в стаята… а и съдията беше там и двамата с татко започнаха да се карат, струва ми се, защото викаха много високо… ставаше дума за пари.

— Благодаря — казах.

— Няма защо — усмихна се той малко озадачено и отиде до дивана, за да хвърли на него пакетите.

— Така — каза Ан, загледана в мен, — но поне от приличие можеше да му обясниш защо те интересува това.

— Разбира се — казах и се обърнах към Адъм, — трябваше да изясня този въпрос за губернатора Старк.

— Политически машинации — каза той и челюстите му се затвориха като капан.

— Да, политически машинации — усмихна се възкисело Ан.