Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
— Слушай — казах и усетих как се сгорещявам, — делова или не, ако те видят да се шляйкаш с него, това ще ти струва репутацията.
— Да се шляйкам, какво значи да се шляйкам? — възкликна тя. — Не ставай глупав. Само седях на една маса с него. И то по работа.
— По работа или не, това ще ти струва репутацията и…
— Репутацията! Достатъчно голяма съм, за да се грижа сама за репутацията си. Самият ти току-що каза, че съм стара.
— Казах, че си близо трийсет и пет годишна — уточних аз.
— Да, Джек, трийсет и пет годишна, а нищо не съм направила в живота си. И не правя нищо, което да заслужава внимание. — Тя замълча и разсеяно докосна косите си. — Нищо. Не мога непрекъснато да играя бридж. А малкото, което правя — този детски дом, спортната площадка…
— Винаги има нужда от благодетелни дами — подхвърлих, но тя не ми обърна внимание.
— … е крайно недостатъчно. Защо не се залових с нещо — да уча нещо? Да стана я лекар, я медицинска сестра. Бих могла да бъда асистентка на Адъм. Или да стана паркостроител. Бих…
— Би могла да правиш абажури.
— Все едно какво, въпросът е да се върши нещо.
— Би могла да се омъжиш — казах. — Би могла да се омъжиш за мен.
— Работата не е в омъжването, аз имам пред вид…
— Ти не знаеш какво имаш пред вид — прекъснах я.
— Ах, Джек — каза тя, хвана ръката ми и се стисна за нея, — може би си прав. Не зная какво става с мен тази вечер. Когато идвам тук понякога, чувствувам се щастлива, истински щастлива, но после…
Тя не каза нищо повече на тази тема. Сега главата й лежеше на гърдите ми, аз я потупвах успокоително по рамото, тя ме убеждаваше тихо, че трябва да бъда неин приятел, с което се съгласих, вдишвайки дълбоко мириса на косите й. Те миришеха както винаги — на чисто, на умито, както косите на малко момиче, което са стъкмили за гости. Но тя не беше малко момиче и не се готвеше да ходи на гости. В никакъв случай. И нямаше и помен от розовия сладолед и шоколадовата торта, от свирките, които надувахме, и от играта, в която се пее за крал Уилям, сина на крал Яков, а после трябва да коленичиш на същото това килимче и да кажеш кого обичаш най-много.
Минута-две тя стоя тъй, склонила глава на гърдите ми, и ако имаше дневна светлина, сигурно щеше да се вижда зевът между нея и приятеля й, който я потупваше по рамото безкористно, с терапевтична цел. После тя се отдели от него, изправи се до камината и се загледа в огъня, който се беше разгорял напълно и създаваше в стаята, както се казва, домашен уют.
После входната врата се отвори и в тази стая, като огромен мокър пес, нахълта вятър откъм студеното море и огънят се изви в камината. Адъм Стантън се връщаше в домашния уют. Беше се натоварил с продукти, които носеше от града.
— Здравейте — каза той иззад пакетите и се усмихна с широката си, тънка, твърда уста, която в нормално положение приличаше на чист, добре зараснал хирургически разрез, а при усмивка — ако се случеше да се усмихне — будеше изненада и стопляше.
— Слушай — атакувах аз остро, — спомняш ли си съдията Ъруин да е изпадал някога в недоимък, в голям недоимък?
— Защо? Не… не зная — започна той и по лицето му премина сянка.
Ан се обърна рязко към него, после към мен. За миг ми се стори, че се готви да каже нещо. Но не каза.
— Чакай, ама разбира се! — възкликна Адъм, прегърнал все още пакетите.
Този път бях уцелил.
— Ама разбира се — повтори той с доволния и весел вид на човек, изровил от паметта си някакъв забравен факт от миналото. — Чакай да си спомня… бях малък… в тринайсета или четиринайсета година… да, татко говореше нещо с чичо Джон или някой друг и беше забравил, че и аз съм в стаята… а и съдията беше там и двамата с татко започнаха да се карат, струва ми се, защото викаха много високо… ставаше дума за пари.
— Благодаря — казах.
— Няма защо — усмихна се той малко озадачено и отиде до дивана, за да хвърли на него пакетите.
— Така — каза Ан, загледана в мен, — но поне от приличие можеше да му обясниш защо те интересува това.
— Разбира се — казах и се обърнах към Адъм, — трябваше да изясня този въпрос за губернатора Старк.
— Политически машинации — каза той и челюстите му се затвориха като капан.
— Да, политически машинации — усмихна се възкисело Ан.