Без теб

Сърцето на Малвина заби още по-силно. Пръстите ѝ се вкопчиха в дясната ръка на Марк. Две безобидни недоразвити ръце, които дори не можеха да драскат, защото ноктите им бяха изгризани до кръв.

Марк се наведе. Постави устата си върху врата на Малвина и тя усети дъха му. А Марк усети как тялото на девойката се скова. Пръстите ѝ се свиха конвулсивно и тялото ѝ се превърна в мъртъв дънер на отсечено дърво. После Малвина неочаквано отстъпи, като че ли скелетът ѝ внезапно бе омекнал.

– Никога повече не ме докосвай, Малвина! Не се приближавай до мен. Разбра ли?

Вратата на вагона внезапно се отвори и вътре влезе един контрольор. По-точно – контрольорка. Млада. Тя мина покрай двамата, без да спре. Просто хвърли бърз поглед върху вплетените едно в друго тела на Марк и Малвина. По лицето ѝ се плъзна усмивка и тя изчезна в съседния вагон.

Марк отпусна още малко прегръдката си и насочи маузера към пленничката си.

– Да престанем с игрите. Какво правиш тук?

– Върви на майната си!

Марк се усмихна.

– Разсмиваш ме, Малвина. Трябва да ме насърчиш, защото имам желание да те възпитавам, както брат постъпва с по-малката си сестра.

– По-стара съм от теб, тъпако!

– Знам. Не е ли странно? Всички те представят като опасна луда. Само че аз не им вярвам...

– Кои са тези „всички“? Гран-Дюк ли?

– Аха. И той също...

– Ако вярваш на приказките му...

Марк ставаше все по-разумен. Не трябваше да се поддава на това странно доверие, което му вдъхваше Малвина, защото тя щеше да злоупотреби с него. Отново насочи маузера към нея.

– Да, вярно. Сега вече не може да каже нищо за теб. Защото е с куршум в сърцето. Радикално решение! Уби го, защото те мразеше, нали?

За втори път в течение на няколко минути тялото на Малвина се отпусна и омекна. Тя отвори кръглите си като топчета кафяви очи, които почти го развълнуваха:

– Ама, какви ги приказваш, Витрал? Не съм убила Гран-Дюк!

Гласът ѝ набра увереност:

– Забележи, че бих го направила. Само че работата бе вече свършена, като отидох у тях...

– За глупак ли ме вземаш?! Като отидох у тях, трупът му се стовари върху мене. А твоята кола бе паркирана пред къщата му.

Зениците на Малвина се разшириха. Тъмните ѝ очи се разиграха като уплашени мухи в буркан.

– Беше мъртъв, когато отидох у тях... кълна ти се! Влязох у Гран-Дюк два часа преди теб. Най-много. Беше вече изстинал. Както и жарта в камината, където бе завряна главата му.

Марк прехапа устните си.

„Тя казва истината!“, помисли той.

Гран-Дюк бе мъртъв от доста часове, когато той го бе намерил. Малвина изглеждаше искрена, а версията ѝ бе достоверна. Беше ли толкова глупав, че да повярва на това смахнато създание? Тогава кой бе убил Гран-Дюк? Пред очите му се мярна образът на Лили.

– Защо да ти вярвам?

– Не ми пука дали ми вярваш!

– Добре. Tогава какво правеше у Гран-Дюк?

– Обичам водните кончета. Исках да видя колекцията му. Ти също, нали?

Марк неволно се усмихна. Постара се да държи на разстояние пистолета. Тогава Малвина го клъвна: