Без теб
- Автор: Бюси Мишел
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Без теб». Краткое содержание книги:
Колко бе продължило това? Няколко минути? Часове?
Фериботът отдавна бе изчезнал от хоризонта по посока Англия, а гларусите или яхтите сигурно се бяха прибрали в пристанището... Морето бе празно и приличаше на пустиня.
Лили внезапно стана. Мълчаливо. Марк виждаше само сянката ѝ върху пясъка. Младото момиче вдигна ръце и само с едно движение съблече през главата си горната част на костюма. Внимателно го постави на пясъка, за да съхне. Не бе необходимо Марк да се обръща, за да види как върху пясъка се откроява профилът на гърдите ѝ. Малки и стегнати. Като на гейша...
И като че ли това не беше достатъчно...
Лили свали ръце надолу по тялото си. Сянката се нагъваше вълнообразно, сякаш танцуваше. Платът се плъзна – първо бавно, сантиметър по сантиметър. Втората ѝ кожа се отделяше от нея. Да, младото момиче се променяше. После парчето плат падна върху пясъка.
Като мъртва кожа. Мека. Безформена. Ненужна.
Марк наблюдаваше неподвижната черна сянка, осеяна с множество светли точици. Сянката си бе все същата. Много приличаше на сянката от преди. Същият ръст, същите крака, същите очертания на ханша. Силуетът приличаше на втората си кожа.
И все пак...
Лили се обърна и се излегна. Пак по корем..
Марк чака часове. Минути.
Никой не му дойде на помощ – нито платно на хоризонта, нито загубил се турист, нито разгневен фермер.
Лили усети топлата ръка на Марк върху долната част на гърба си. Полепналият пясък правеше кожата ѝ малко грапава. Тя потръпна и се обърна.
На кого другиго можеше да предложи своите осемнадесет години?
* * *
Марк отвори очи. Целият бе в пот. През прозореца видя безкрайните стълбове с високо напрежение, които се навираха в лицето му.
Неволно се отдръпна назад.
Чудовище ли беше?
Усети тежестта на двайсетграмовия синьолавандулов плик от лабораторията в джоба на сакото си. ДНК тестът...
Чудовища ли бяха те двамата?
Да го отвори. Да разбере. Да има доказателство.
Вратата се отвори и във вагона се появи Малвина дьо Карвил.
84 Замък, построен по заповед на Жан Анго, управител на Диеп и притежател на кораби в периода 1530–1544 г. Паметник на културата от 1852 г. Любимо място на много френски писатели – бел. прев.
85 Жорж Брак (1882–1963 ) – френски художник, скулптор, гравьор – бел. прев.
44
2 oктомври 1998 г., 17 часът и 49 минути
Горещата вода падаше като дъжд върху голото тяло на Лили.
Тя затваряше очи под струята и се опитваше да намери мъничко спокойствие. Ръката ѝ като ръка на слепец стисна мекия антисептичен сапун във формата на круша. Натри с него тялото си и го изплакна, като търкаше отривисто: гърдите, корема, слабините. Белият крем се стичаше надолу по тялото и краката ѝ като мляко.
Лили дълго се търка. Стараеше се да е чиста. Доколкото това бе възможно. Поне фасадата. Да спаси поне външния си вид.
Накрая излезе, обвита с голяма бяла кърпа. Водата от мокрите ѝ коси капеше върху меката тъкан. Лили изтри запотеното огледало с опакото на ръката си. Отнесеният ѝ вид я изплаши – сякаш лицето на някаква непозната бе заменило нейното лице. Химерата от огледалото изчезна отново в парата и Лили си изми зъбите. Търкаше силно, много силно, чак докато не ги разкървави. Преди малко бе повърнала на улицата, на кръстовището на улица „Шоази“. Бе разпиляла по тротоара горящите си вътрешности. Водката, скоча, текилата... Млад полицай я бе вдигнал, както си стоеше на четири крака до канавката, и ѝ бе подал хартиена кърпичка.
Бе си избърсала лицето, все така превита на две, докато една майка буташе количката на бебето си покрай нея. Полицаят можеше да я задържи. И щеше да го направи, ако не го бе погледнала с очите си на сърна, с мокрите си от сълзи очи. „За първи път ми е, господин сержант.“ Повярва ѝ. Защото му звучеше правдоподобно.
Преди половин час бе повърнала повторно. В стаята си. До леглото. Нямаше вече какво да повръща освен червата си. Беше ѝ ужасно зле.
Лили излезе от банята.
Момичето, което лежеше на другото легло, видимо чакаше завръщането ѝ с нетърпение.
– Жените дойдоха и почистиха всичко, докато ти си вземаше душ.
Момичето нямаше и шестнадесет години. Имаше червеникави коси, подстригани на черта, а зъбите ѝ вече бяха пожълтели.
– В известна степен имаш късмет – продължи тя. – Аз не мога да повръщам. Задържам всичко. Имам чувството, че изгнивам отвътре. Задника си давам да мога да повърна.
Последното нещо, което Лили искаше, бе да води разговор. Ама на Жълтите зъби не ѝ пукаше за желанията ѝ. Търсеше си слушател. Нищо повече.
– За втори път съм тук – продължи да бъбри. – Рециди-вистка съм! В такива случаи се мръщят. Три часа ми четоха морал. Съсипаха ме тези педали!