Тайната на Ботичели
- Автор: Фиорато Марина
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Тайната на Ботичели». Краткое содержание книги:
— Но нека сега се върнем на Флора! — настоя билкарят. — Какво бихме могли да кажем за фигурата, освен цветята? Вярно е, че те са главната й характеристика, но преди да се съсредоточим върху тях, може би трябва да разгледаме останалите й особености!
Двамата с брат Гуидо се спогледахме — нашите две полуусмивки правеха една цяла. Именно така процедирахме и ние до този момент.
— Тя е primum mobile на цялата сцена — започна моят спътник. Естествено, че ще започне с нещо на латински — с какво друго?! За щастие вече ме познаваше достатъчно добре, за да ми преведе, без да го подканям. — Тя е първата, която се раздвижва.
Схванах идеята му, но за всеки случай изтъкнах:
— Искаш да кажеш, че тя е най-напред от всички останали фигури в тази сцена, нали? Тя ги повежда?
— Именно. Което пасва перфектно на моята хипотеза, че именно Лоренцо ди Пиерфранческо от града на Флора — Флоренция, е организаторът на целия този заговор, коренът на всички злини — вметна старият монах. — Освен това тя гледа директно към наблюдателя.
— Дрехата й е издута като ангелски крила. — Последни издихания на набожността на брат Гуидо.
— Има рибешки ръкави. — Това бях аз.
Двамата монаси ме погледнаха неразбиращо. Обясних:
— Имам предвид, че предната част на ръкавите й е покрита в… ами… рибешка кожа.
Това вече не можеха да отрекат, колкото и глупаво да звучеше на пръв поглед, защото се забелязваше без особено взиране.
— Хмм… Може би това означава някаква морска връзка, вероятно с Трите грации — отбеляза замислено моят приятел.
— Цветовете й са същите като техните — вметна брат Никодим. — Или по-скоро, липсата на цветове. Тъканта на дрехата й е бяла, също като техните.
— Ама аз не съм мъртва! — изтърсих неочаквано. Имах предвид разговора ни на флагманския кораб „Бисто“, когато стигнахме до извода, че Грациите са мъртви дами — Симонета Веспучи и Мария Аквинска, „Фиамета“.
— Мисля, че присъствието на цветята, които са толкова живи, толкова витални същества, ви отделя категорично от тяхната група, превръщайки ви в жива и дишаща… особа.
Бях сигурна, че билкарят искаше да каже „дама“, обаче не успя да се насили да изрече тази дума във връзка с мен.
— Нека тогава да започнем, като изброим цветята, които украсяват Флора — побърза да замаже положението старецът, — и да видим какво ще ни кажат.
След това протегна ръка и взе някаква интересна измишльотина — две еднакви стъклени кръгчета, поставени в две еднакви оловни такива, които той щипна на носа си. Когато обърна лице към брат Гуидо, очите му изглеждаха огромни под тези стъкла, сякаш бяха увеличени от дъната на две бутилки. Едва не се изсмях, но веселото ми настроение се изпари в мига, в който разбрах, че с тези неща той виждаше далеч по-добре не само от брат Гуидо, но и от мен, нищо че ние бяхме най-малко с петдесет години по-млади от него.
— Какво ще кажете да започнем от диадемата на главата? В центъра, точно върху челото… — вторачи се в картината със стъклата си за очи — виждаме скромната теменужка, viola odorata. Но нека подходим систематично — допълни старецът. Качи се на един стол, защото само чрез него би могъл да стигне толкова нависоко, и от цветното поле над главите ни измъкна едно лилаво цвете. Поднесе го под носовете и очите ни и поясни: — Това е теменужка. — Обърна ни гръб и изрече още една дума: — Следващото.
И така, продължихме в този дух, докато нощта не обгърна цялото небе навън. Обходихме цялата тиара, после се насочихме към гирлянда на врата й. Имената на цветята падаха от устата на билкаря подобно на цветята от устата на Хлорида и отекваха в стените на градината му — но не християнска, а езическа литания. Метличина, маргаритка, кукуряк, момина сълза, незабравка, мирта, нар. И пак теменужка.
Аз го наблюдавах и му помагах да свали онези от цветята, които се падаха твърде високо за него. Ароматите и видът им ме върнаха отново в онзи съдбовен ден в ателието на Ботичели — спомних си венеца, който ми бодеше челото, гирлянда, който одра гърлото ми. Предателската камбана на параклиса Паци, излята от убийци и превърнала се в знак на мемориала им, удари два пъти, преди да успеем да свалим всички цветя. Брат Никодим отбеляза времето със свой собствен часовник. Всички цветя бяха открити и подредени и не след дълго пред нас се оформи същинска градина.