Тайната на Ботичели
- Автор: Фиорато Марина
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Тайната на Ботичели». Краткое содержание книги:
Брат Малахий ни бе указал посоката към ботаническата градина без много уговорки. Първата ми работа, когато пристъпих в тази градина, бе да се огледам. Оказа се доста интригуващо местенце — осветена от множество свещи огромна зала с редици колони и кръстосан засводен гредоред, поддържащ ниския покрив. Очите ми автоматично бяха проследили колоните нагоре.
Майко Божия!
На две трети от тавана гредите се губеха насред най-невероятната обърната градина на света. От тавана висяха цветя, билки и гулии от всякакъв вид и съхнеха от топлината на огнището, поклащайки се леко, било от нашия дъх, било от внезапно течение. Ароматът на цветя и билки, натъпкани едни до други и изпускащи тежкото си ухание под въздействието на огъня, бе почти задушаващ. Приседнахме на трикрака пейка, поставена близо до камината. Всички останали ниши и ъгълчета на залата бяха заети от гърнета с дебели коремчета, бутилки с коркови тапи и глинени съдове, обозначени с латински надписи и подредени едни върху други чак до тавана. Покрай една от стените се ширеше дълга, изтъркана до блясък маса, претъпкана със стъкленици и горелки, медни тръби и реторти, всички те свързани по някакъв смешен начин с дебели свински черва. Ала най-чудатото от всичко тук бе самият билкар — изумително дребен, но с очи, в които се четеше невероятна мъдрост. Възрастта му не подлежеше на определяне — би могъл да е бил на тази земя още от времето на Кръстоносните походи, защото прастарите му бузи бяха по-набраздени и от сарацинска карта. И колкото много бяха бръчките му, толкова оскъдни пък бяха космите на главата му — избуяваха в бели бакенбарди току над ушите му, а по главата му приемаха вида на гъши пух.
Оставих брат Гуидо да разкаже сам нашата история, без да го прекъсвам, защото още в самото начало на срещата ни разбрах, че старият монах не приема никак спокойно моето присъствие — подобно на всички останали братя тук, и той ме бе виждал някога край портите на манастира и знаеше, че аз внасям развала сред тези стени. Отказа категорично да ме погледне в очите, обаче аз не му се обидих — обиждана съм предостатъчно през краткия си живот, така че мога да изтърпя неодобрението на един достопочтен монах, стига да се съгласи да ни помогне.
Когато накрая заговори, гласът му се оказа изненадващо плътен за подобен ръст, със силен падуански акцент. Дори и да бе изненадан да види един францискански послушник, изчезнал преди месец, как се появява отново, облечен като принц, при това в компанията на добре известна проститутка, с нищо не го показа. И от всички неща, с които можеше да започне, той избра онова, с което удари право в сърцевината на болката на брат Гуидо.
— Сигурен ли си, братко мой, че Негово светейшество е част от тези седем заговорници?
— Напълно, защото носеше пръстена, който всички останали носят на палеца — чичо ми, дон Феранте от Неапол, папата, а сега и аз, както виждаш, брате.
Билкарят се вторачи в златната халка на пръстена, проблясваща под светлината на огъня, и изрече:
— И доколкото разбирам, ако утре на сватбата видиш същия пръстен на палеца на Лоренцо ди Пиерфранческо, ще бъдеш напълно сигурен, че участва в заговора срещу чичо си, нали?
— Да.
Брат Никодим отново замълча. А когато проговори отново, аз си дадох сметка, че и той е заразен с умението на брат Гуидо — далеч по-бързата му от обичайното мисъл вече бе пресяла получената информация и бе извадила от нея важен елемент, който всеки друг лесно би пропуснал.
— Седем, а не осем, казваш? Въпреки че на онази картина има осем образа на възрастни хора?
— Да.
— Лоша работа е тази — кимна замислено билкарят и сведе побелялата си глава.
Брат Гуидо разбра, че сега е негов ред да говори. И сякаш пред изповедник, той най-сетне започна да излива голямата си болка:
— Братко, оттогава насам се лутам в пустошта! Вярата ми и доверието в онзи, на когото служим, ме напуснаха окончателно. Боли ме, когато ти казвам всичко това. И знам, че като брат от този орден, ти също сигурно си силно шокиран от участието на нашия отец, папата, в това дяволско начинание.
— Шокиран ли? — вдигна рязко глава брат Никодим. — Ни най-малко! — Изсмя се тъжно и добави: — Синко, дълбоко скърбя за загубата ти на илюзии. Ала съм длъжен да ти кажа, че човекът, когото си идеализирал, е цапал ръцете си с кръв и преди, при това неведнъж!
Моят спътник се приведе напред и отблясъците от огнището превърнаха лицето му в пламнал кехлибар.
— Какво?! — извика.