Съдбовният кораб [bg]

Глава дванадесета

Съюзи

— Парагон, Парагон. Какво да правя с теб?

Дълбокият глас на Брашън беше много мек. Трополящият дъжд, който се сипеше върху палубата, бе по-шумен от капитанския му глас. Не изглеждаше да съдържа някакъв гняв, само тъга. Парагон не отвърна. Откакто Брашън бе забранил на другите да говорят с него, той самият бе пазил мълчание. Дори когато една нощ Лавой бе дошъл до перилата му и се бе опитал да го развесели, Парагон бе останал ням. Когато помощникът без пренасочил опитите си към симпатия, му бе било по-трудно да удържи решимостта си, но бе успял. Ако Лавой наистина смяташе, че Брашън е бил несправедлив, щеше да направи нещо по въпроса. Фактът, че не беше, доказваше, че в действителност е на страната на Брашън.

Брашън хвана парапета със студените си ръце и се облегна. Парагон почти трепна при досега с нещастието му. Брашън не беше наистина от неговото семейство, така че не можеше винаги да разчита емоциите му. Но в случаи като този, когато имаше контакт между плът и магическо дърво, Парагон го усещаше достатъчно добре.

— Не си го представях така, корабе — каза му Брашън. — Да бъдеш капитан на жив кораб. Искаш ли да знаеш за какво си мечтаех? Че по някакъв начин ще ме направиш истински и значителен. Не някакъв прост моряк, посрамил семейството си и завинаги изгубил мястото си в Бингтаун. Капитан Трел от живия кораб Парагон. Добре звучи, не мислиш ли? Мислех, че заедно ще изкупим греховете си, корабе. Представях си как се връщаме в Бингтаун тържествуващи, аз, командващ отличен екипаж, а ти, плаващ като сивокрила чайка. Хората щяха да ни гледат и да казват „Ето това се казва кораб, а и човекът, който го ръководи, знае какво прави.“ И семействата, които отхвърлиха и двама ни, може би щяха да се зачудят дали не са били глупаци да го сторят.

Брашън изсумтя леко с презрение към наивните си мечти.

— Но не мога да си представя, че баща ми някога ще ме приеме обратно. Дори не мога да си го представя да си размени две любезни думи с мен. Страхувам се, че ще остана завинаги сам, корабе, и че краят ще ме завари като стар, затъпял прокуденик, изхвърлен на някакъв незнаен бряг. Когато мислех, че имаме шанс, си казах, е, капитанският живот е самотен. Едва ли ще си намеря жена, която да ме търпи за повече от един сезон. Но мислех, че с жив кораб поне винаги ще имаме един друг. Наистина мислех, че мога да направя нещо добро за теб. Представях си, че някой ден ще легна и ще умра на твоята палуба със знанието, че част от мен ще продължи да съществува чрез теб. По едно време не изглеждаше като толкова лоша идея.