Съдбовният кораб [bg]

Дъждът носеше целувката на зимата. Той се сипеше, досаден, но безобиден по разгърнатите криле на Тинтаглия. Те махаха неотклонно, докато тя летеше нагоре по течението на Дъждовната река. Скоро отново щеше да ѝ се наложи да убие и да яде, но дъждът бе прогонил всичката плячка към подслона на дърветата. Беше трудно да ловува сред блатистото крайбрежие по протежение на Дъждовната река. Дори в сух ден беше лесно да затънеш там. Нямаше да рискува.

Студеният сив ден подхождаше на настроението ѝ. Търсенето на морето се бе оказало по-лошо от безуспешно. На два пъти бе мернала змии. Но щом бе прелетяла ниско, тръбейки към тях за поздрав, те се бяха гмурнали в дълбините. На два пъти бе обикаляла и кръжала, и обикаляла, тръбейки и ревейки настоятелно да се върнат. Всичките ѝ усилия се бяха оказали напразни. Сякаш змиите не я разпознаваха. Плашеше я до дъното на душата ѝ, че расата ѝ бе оцеляла, но не искаше да я признае. Ужасно чувство за безполезност, примесващо се с натякващия глад до тлеещ гняв, се надигна в нея. Ловът по дължината на плажа беше слаб; миграционните морски бозайници, от които брегът трябваше да гъмжи, просто не бяха там. Не беше много учудващо, предвид че брегът, който тя помнеше, също не беше там.

Разузнаването ѝ бе отворило очите за това колко много се бе променил светът, откакто нейният вид се бе реял за последно в небето. Целите покрайнини на континента бяха потънали. Планинската верига, която някога се бе издигала над дългата плажна ивица на крайбрежието, сега се изразяваше единствено във върховете на дълга последователност от острови. Така плодородната континентална равнина, която някога бе изобилствала от стада с плячка — както дива, така и опитомена — сега беше необятно блато от дъждовна гора. Вътрешното, изпускащо изпарения море, което някога бе заобиколено от суша, сега се изливаше в океана през множество реки, провиращи се през обширна морава. Нищо не беше както трябва. Не трябваше да се изненадва, че собствените ѝ родственици не я познават.

Човеците се бяха размножили като мухи върху умиращ заек. Техните мръсни димящи селища покриваха света. Беше зърнала малките им островни селца и пристанищните им градове, докато беше търсила змии. Беше прелетяла високо над Бингтаун в една изпълнена със звезди нощ и го бе видяла като черно петно, изпъстрено със светлина. Трехог не беше нищо повече от съвкупност от катеричи хралупи, свързани с паяжини. Почувства неохотно възхищение към човешкото умение да си измайстори дом, където пожелае, макар да презираше съществата, безпомощни дотам, че да не могат да се справят с природната среда без изкуствено създадени постройки. Древните поне бяха строили с великолепие. Тя се замисли за грациозната им архитектура, за онези величествени, приветливи градове, които сега бяха сринати до отломки или се издигаха като ехтящи руини, и беше отвратена, че Древните са погинали и хората са наследили земята.