Изтръгнати от корен [bg]

— И аз си го помислих — каза тя. — Нешке, а може би и двете с кралицата трябва да…

Гласът й потрепери.

— Не! Не!

Само че не знаех какво да правя. Приседнах задъхана и уплашена на ръба на огнището. После изведнъж се обърнах към пламъците, свила ръце в шепи, и призовах старата илюзия, с която се бях упражнявала: малката роза с решителни бодли, и виещите й се стъбла плъзнаха бавно по стените. Бавно, без да спирам да пея, й дадох парфюм, няколко жужащи пчели и листенца, в които да се крият калинки, а после от другата й страна създадох Саркан. Призовах ръцете му под своите: дългите, тънки и внимателни пръсти, изгладените мазоли от писалката, топлината на кожата му; той прие форма, седнал до мен на огнището, и в същото време седяхме в неговата библиотека.

Повтарях краткото си заклинание отново и отново, подхранвайки го с уверената сребърна нишка на магията си. Но това нямаше нищо общо с дървото-сърце от предишния ден. Гледах лицето и свъсените му вежди, но това не беше наистина той. Не беше просто илюзия, която ми беше нужна, не просто образът или дори миризмата му, или някакъв звук. Не заради това беше оживяло дървото-сърце в тройната зала. То беше пораснало от сърцето ми, от страха, спомена и бушуващия ужас в корема ми.

Държах розата в шепи. Гледах Саркан от другата страна на цветовете и усещах ръцете му, увити около моите; връхчетата на пръстите му, които леко докосваха кожата ми, възглавничките на дланите ми, сгушени в неговите. Спомних си тревожната жар на устата му, шумолящата коприна и дантела между телата ни, притиснати едно в друго. Мислех си за гнева си, за всичко, което бях научила, за тайните му и всичко, което той криеше; пуснах розата и стиснах краищата на палтото му, за да го разтърся, да му изкрещя, да го целуна…

После той премигна и ме погледна, а някъде зад него гореше огън. Бузата му беше изцапана със сажди, по косата му имаше пепел, а очите му бяха зачервени; пламъците в огнището запращяха с далечния пукот на горящи дървета.

— Е? — попита той с дрезгав, подразнен глас; беше наистина той. — Каквото и да правиш, не можем да продължим дълго. Не бива да раздвоявам вниманието си.

Ръцете ми стискаха плата: чувствах разнищващите се шевове и парещата пепел в ръцете си; пепел с ноздрите си, пепел в устата си.

— Какво става?

— Лесът се опитва да превземе Заточек — отвърна той. — Горим го всеки ден, но вече сме изгубили повече от верста. Владимир изпрати от Жълтите блата войници, колкото можа да отдели, но не стигат. Кралят ще прати ли хора?

— Не. Той… те започват нова война срещу Росия. Кралицата каза, че Василий я е предал на Леса.