Изтръгнати от корен [bg]

— Това бездруго ще стане! — възразих аз. — А вие не можете ли да направите нещо?

— Правя го — каза Алоша и върна меча в пламъците. Повтаряше това действие вече за четвърти път, откакто стояхме тук, което ми изглеждаше безумно. Не бях виждала как се правят мечове, но достатъчно бях наблюдавала ковача на село: като деца всички обичахме да гледаме как прави коси и да си представяме, че са мечове; грабвахме пръчки и се биехме до ковачницата.

Затова знаех, че острието не се кове отново и отново, но Алоша правеше тъкмо това. Накрая осъзнах, че набива заклинания в стоманата: устните й се движеха едва забележимо през цялото време. Беше странна магия, някак недовършена: тя улавяше заклинанието във въздуха, а после го оставяше там, преди отново да потопи меча в студената вода.

Тъмното острие излизаше лъснато от водата, лъхащо на особен глад. Когато се взрях в него, видях как дълго пада в дълбока пукнатина в земята, как се удря в острите камъни. Не приличаше на другите омагьосани мечове, които носеха войниците на Марек; този искаше да пие живот.

— Кова този меч от цяло столетие — каза Алоша, като го вдигна във въздуха. Аз с радост откъснах очи от острието и я погледнах.

— Започнах, когато Враната умря и Саркан замина за кулата. В него вече има повече заклинания, отколкото желязо. Мечът само помни формата, която е имал, и няма да издържи повече от един удар, но повече не е и нужно.

Тя го върна в пещта — дълъг език от сянка сред пламъците.

— Силата на Леса… — каза бавно Каша, вперила поглед в огнището, — може ли да бъде убита?

— Този меч може да убие всичко — отвърна Алоша и аз й вярвах. — Стига да го накараме да подаде главата си. Но за това ще ни трябват повече от сто мъже.

— Можем да помолим кралицата — предложи ненадейно Каша. Аз премигнах. — Знам, че има свои васали, които се опитваха да й отдадат почит, докато бяхме заключени заедно, макар Върбата да не ги допусна. Тя може би разполага и с войници, които да ни даде, вместо да ги праща в Росия.

А тя поне със сигурност жадуваше да сравним Леса със земята. Дори никой друг да не ме послушаше — нито Марек, нито кралят, — тя може би щеше да ме чуе.

Двете с Каша зачакахме пред голямата съвещателна зала: кралицата пак беше там, но този път като част от военния съвет. Стражите щяха да ме пуснат: вече знаеха коя съм. Наблюдаваха ме изпод око, едновременно неспокойни и заинтригувани, сякаш от мен всеки миг можеше да изригне нова магия, като например заразни циреи. Аз обаче не исках да влизам; не желаех да бъда въвлечена в споровете на магнатите и генералите, които чертаеха планове как най-добре да убият десет хиляди мъже и да пожънат слава, докато труповете им гният в полята. Нямаше да им се предоставя като още едно оръжие в ръцете им.

Затова чакахме пред вратата и се подпирахме на стените, докато съветниците не започнаха да се изливат навън — река от лордове и гвардейци. Мислех, че след тях ще излезе и кралицата, подпомогната от слугите. Тя обаче се появи по средата на тъпата. Носеше венеца на Рагосток — онзи, който сам бе направил. Златото улавяше светлината, а рубините искряха върху косата й. Беше облечена в червена коприна, а придворните, скупчени около нея, приличаха на врабчета около чинка. Последен излезе кралят, който тихо говореше с отец Бало и двама съветници.