Зовът на барабана [bg]

Канцеларията беше празна, писарят без съмнение също беше отишъл да обядва. Седнах да чакам, а Джейми вървеше неспокойно из малката стая, като се взираше ту в знамената на полка по стената, ту в скрина с чекмеджета в ъгъла зад писалището.

— Проклет късмет — рече той, сякаш на себе си. — Точно Мърчисън ли трябваше да е?

— Да разбирам ли, че познаваш добре сержанта?

Той ме погледна и устните му леко потрепнаха.

— Доста добре. Той беше в гарнизона на затвора Ардсмюир.

— Разбирам. — Явно между тях нямаше топли чувства. Беше задушно в малката канцелария. Попих струя пот, която се стичаше между гърдите ми. — Според теб какво прави тук?

— Е, това го знам; изпратиха го като охрана на затворниците, транспортирани тук, за да бъдат продадени. Сигурно Короната не е имала причина да го връща в Англия, след като тук има нужда от войници. Трябва да е било по време на войната с Франция, нали?

— А каква е тази история с брат му?

Той изсумтя, кратко и безрадостно.

— Ами те бяха двама — близнаци. Били и Боби, така ги наричахме. Приличаха си като грахчета, и то не само на външен вид.

Замълча, вгледан в спомените си. Не говореше често за времето в Ардсмюир и виждах как по лицето му преминават сенки.

— Сигурно знаеш, че има хора, които сами се държат свястно, но съберат ли се с други като тях, стават като вълци?

— Не говори лошо за вълците — усмихнах се аз. — Не забравяй Роло. Но да, знам какво имаш предвид.

— Е, добре, прасета тогава. Но стават зверове, когато се съберат заедно. Такива мъже в армията не липсват; хората правят ужасни неща, когато са в тълпа, за каквито не биха и помислили, когато са сами.

— А братята Мърчисън никога не са оставали сами? — попитах бавно.

Той ми кимна леко.

— Да, така е. Винаги бяха двамата. И онова, което единият не би направил, не беше проблем за другия. И разбира се, когато станеше нещо, никой не можеше да разбере кой е виновникът, нали?

Той още крачеше неспокойно като пантера в клетка. Спря пред прозореца и погледна навън.

— Аз… затворниците… се оплаквахме от тях, но офицерите не можеха да накажат двама заради греховете на единия и никой никога не знаеше точно кой Мърчисън го е изритал в ребрата или го е окачил на куката с вериги и го е оставил, докато се насере за веселба на целия гарнизон.