Синовете на Спарта [bg]

— Не можем да останем тук — каза най-сетне. — Обкръжат ли ни, край с нас. Предай, като слизаш надолу. Тръгваме след час, най-много два. Трябва да останем пред преследвачите си.

— Няма да е лесно — тихо каза Хрисоф. — Вече не ни останаха товарни животни. Децата ще трябва да вървят или да ги носят.

— Тогава да ги носят и да се редуват. Ако се забавим, ще ни нападнат отзад. Не можем да се надяваме да защитаваме хората от лагера и в същото време да пренесем сражението при персите.

— Не можем ли? — попита Хрисоф. Беше видял как гръцкото каре се придвижва както си иска на бойното поле.

— Да, не можем — каза Ксенофонт. — Ти поиска да застана начело, спартанецо. Сега не оспорвай заповедите ми. Целта ни е да се махнем от земите под контрола на цар Артаксеркс. А не да го предизвикваме там, където е най-силен. За целта е достатъчно само да останем пред него.

— Те разполагат с огромна конница. А колко имаме ние — двеста коня? Не мисля, че са достатъчно.

— Достатъчно са да покрият тила… — каза Ксенофонт. Знаеше, че спартанецът е опитен войник. Колкото и да не му харесваше да бъде ръчкан, разбираше, че в думите на Хрисоф има смисъл. Също както Сократ го питаше десетки пъти какво е любовта.

— Ние сме бавни — каза Хрисоф и започна да брои на пръсти. — Имаме съвсем малко прашкари, така че сме уязвими за стрелците им. Трябва да се оттегляме с постоянно темпо…

— Те ще станат дръзки, щом видят, че не могат да ни накарат да спрем — призна Ксенофонт. — Ще ни тормозят със стрелите си. Какво ли не бих дал за личната гвардия на Кир! Онези шестстотин конници биха могли да ги задържат цял месец. Без тях… — Гласът му замря и той се загледа към точките светлина в далечината. — Персите предпочитат да не лагеруват прекалено близо до нас. Чудно ми е защо ли.