Синовете на Спарта [bg]
- Автор: Иггульден Конн
- Год: 2018
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-877-0
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Исторические приключения
Электронная книга - «Синовете на Спарта [bg]». Краткое содержание книги:
— Не можем да останем тук — каза най-сетне. — Обкръжат ли ни, край с нас. Предай, като слизаш надолу. Тръгваме след час, най-много два. Трябва да останем пред преследвачите си.
— Няма да е лесно — тихо каза Хрисоф. — Вече не ни останаха товарни животни. Децата ще трябва да вървят или да ги носят.
— Тогава да ги носят и да се редуват. Ако се забавим, ще ни нападнат отзад. Не можем да се надяваме да защитаваме хората от лагера и в същото време да пренесем сражението при персите.
— Не можем ли? — попита Хрисоф. Беше видял как гръцкото каре се придвижва както си иска на бойното поле.
— Да, не можем — каза Ксенофонт. — Ти поиска да застана начело, спартанецо. Сега не оспорвай заповедите ми. Целта ни е да се махнем от земите под контрола на цар Артаксеркс. А не да го предизвикваме там, където е най-силен. За целта е достатъчно само да останем пред него.
— Те разполагат с огромна конница. А колко имаме ние — двеста коня? Не мисля, че са достатъчно.
— Достатъчно са да покрият тила… — каза Ксенофонт. Знаеше, че спартанецът е опитен войник. Колкото и да не му харесваше да бъде ръчкан, разбираше, че в думите на Хрисоф има смисъл. Също както Сократ го питаше десетки пъти какво е любовта.
— Ние сме бавни — каза Хрисоф и започна да брои на пръсти. — Имаме съвсем малко прашкари, така че сме уязвими за стрелците им. Трябва да се оттегляме с постоянно темпо…
— Те ще станат дръзки, щом видят, че не могат да ни накарат да спрем — призна Ксенофонт. — Ще ни тормозят със стрелите си. Какво ли не бих дал за личната гвардия на Кир! Онези шестстотин конници биха могли да ги задържат цял месец. Без тях… — Гласът му замря и той се загледа към точките светлина в далечината. — Персите предпочитат да не лагеруват прекалено близо до нас. Чудно ми е защо ли.
— Страхуват се от нощна атака, въпреки че са толкова много — отвърна Хрисоф. — Прочути сме сред тях с номерата си. Не се чувстват сигурни, ако сме близо до тях.
— Ако е така, значи трябва да тръгваме всеки ден преди тях — каза Ксенофонт. — И ако се разположат на лагер по-близо, може да рискуваме да нападнем и да разпръснем конете им.
— Това се казва дух — отвърна Хрисоф. Обаче изглеждаше мрачен и Ксенофонт го забеляза.
— Мислиш ли, че ще успеем да се измъкнем?
Дълго не последва никакъв отговор и накрая Ксенофонт си помисли, че спартанецът или няма да отговори, или е задрямал.
— Няма значение какво мисля аз — въздъхна Хрисоф. — Ще продължим напред, от една река до друга. Четиристотин или шестстотин мили — не е много. Те обаче ще продължат да се опитват да ни повалят, както кучета след елен. Дали ще успеем, или ще умрем, това не променя какво трябва да се направи. Затова ще тръгна с ведро сърце. Хората ми ще са навсякъде около мен, а враговете — отзад. Ще е добър ден.
За изненада на Ксенофонт Хрисоф го потупа по рамото, след което се изправи и се протегна.
— Опитай да поспиш, Ксенофонте. Утре ще ни трябваш рано.
— Ще дойда да те събудя — отвърна Ксенофонт.
По-скоро усети, отколкото видя усмивката на спартанеца в мрака, докато той слизаше надолу.
Всички спартанци, които се събираха на площада за похода, се познаваха. Поздравяваха приятели и коментираха предстоящия ден и странния град, в който бяха. Нощта беше достатъчно топла да спят на открито, вместо да рискуват да бъдат ужилени от скорпиони в отдавна изоставените къщи. Изпразваха мехурите си и отпиваха от меховете си, макар че жаждата им си оставаше остра.
Луната беше още високо в небето и на изток нямаше никакви признаци на зазоряване, когато потеглиха отново. Хората от обоза отново се подредиха вътре в карето като неспокойно сърце, обградено от всички страни от войници. Излязоха от града и продължиха напред, настръхнали от нощния хлад. Някои поглеждаха назад, очаквайки със страх да чуят викове или тропот на копита, но нищо не нарушаваше тишината и покоя на нощта.
Когато слънцето най-сетне изгря, вече се бяха отдалечили на десетина мили от града. Ксенофонт даде заповед на Хефест да прати съгледвачи както назад, така и напред. Благодарение на конете можеха да виждат по-надалече — без тях бяха почти като слепи. От персите обаче нямаше и следа и гладът беше онзи, който ги принуди да спрат при две села. Откриха кошара с кози и зимник, който се оказа пълен с шамфъстък и бадеми, приготвени за продажба. Селяните безпомощно гледаха как опразват мазетата им, но поне не бяха избити или поробени. Ксенофонт трябваше да даде заповед за последното. С мъка изхранваха хората от обоза и не можеха да увеличават броя им с роби.