Синовете на Спарта [bg]

Ксенофонт спа на стената. Стомахът му се беше свил и главата му пулсираше болезнено, но бе решил твърдо да не се оплаква, когато толкова много други гладуват. Вечерта ловците споделиха последния си улов с всички. Той долавяше миризмата на месото, което се печеше на огньове от стара покъщнина, изсъхнала като пустинните ветрове, които виеха из града. От мястото си можеше да види персийските лагерни огньове като пръснати в мрака искри.

Притисна с юмрук корема си, когато стомахът му застена и замърмори, сякаш имаше свой глас. Първата част от месото трябваше да отиде за войниците, разбира се, после за децата, които нямаха натрупани запаси и не можеха да издържат дълго само на въздух и вода. На теория останалите можеха да получат своя дял след това, но дотогава не оставаше много макар че полагаха усилия да напълнят колкото се може повече стомаси.

Докато мислеше за това, чу стъпки и видя засилваща се светлина — някой се качваше по стъпалата. Ксенофонт стана раздразнен, че го тормозят дори посред нощ. Почувства се смътно разочарован, когато разпозна спартанеца Хрисоф. Toй носеше димяща купа в едната си ръка и бутилка в другата.

— Не си ял.

— А ти да не би да си? — отвърна Ксенофонт.

Хрисоф сви рамене.

— Аз съм спартанец — каза той, сякаш това обяснявани всичко.

Ксенофонт повдигна вежда и зачака, без да обръща внимание на предложената му купа и питие. Хрисоф въздъхна и се предаде.

— Още като момчета не получавахме достатъчно храна Помня, че съм се чувствал сит може би два пъти през живота си, по време на царско угощение. Разбира се, окуражаваха ни да крадем хляб, но никога не съм бил добър в това. Мисля…

— Окуражавали са ви да крадете ли? — изненада се Ксенофонт.

— Както казах, не ни хранеха добре. Ако успееш да надхитриш готвачите и да отмъкнеш нещо, не те наказват. Освен ако не те хванат — само че ни наказваха заради това, че са ни хванали. Ние вярваме, че гладът прави момчето бързо, докато пълният корем го прави бавно и глупаво. Мисля, че може и да е истина.

— Но сега не си ли гладен?

— Разбира се, че съм. Ние се съпротивляваме на плътта, Ксенофонте. Тя е тлъсто и глупаво нещо, което се мъчи да ни контролира. Като бавен кон, ако ме разбираш — кон, който не разбира защо е бавен. Но не тълкувай думите ми погрешно. Ти трябва да ядеш, защото утре трябва да си с ясен ум. Отвъд определена граница гладът е живот.

— Нямам апетит, Хрисофе. Подели обаче паницата с мен и ще ям. Това е заповед.

Спартанецът погледна купата в ръката си. Облиза устни и си позволи да се наслади на миризмата на нещата в гъстата яхния. Подаде я на Ксенофонт и той я взе, взе и бутилката, и седна с кръстосани крака, за да се нахрани. Хрисоф извади къшей хляб, раздели го на две и му предложи половината. Двамата загребаха с хляба и задъвкаха бавно, като устояваха на отчаяното желание да се нахвърлят лакомо върху храната. Ксенофонт задъвка още по-бавно, твърдо решен да не отстъпи пред спартанеца, макар че цялото му тяло крещеше за храна.