Дългият път към дома [bg]

Самолетът не се приземи, а по-скоро издиша. Докосна се до асфалтовата ивица с тупване, поднесе малко и спря.

— Пфу! — въздъхна безсмъртният пилот и се ухили. — За малко да натъртя бананите.

Мирна избухна в колеблив смях като осъден на смърт, който току-що е бил помилван.

Измъкнаха се от тенекиената кутия и застанаха на пистата. Погледнаха към реката. Самолетът бе спрял на метри от Сейнт Лорънс.

— Tabarnac! — изруга Шартран, а после се обърна към жените: — Извинете.

— Merde — каза Мирна и се обърна към Шартран: — Извинете.

— Тук не е летището — отбеляза Гамаш, докато се оглеждаше.

През това време пилотът стоварваше багажа им на асфалта.

— Летището е голямо — продължи Гамаш. — Там кацат реактивни самолети. Това е…

Обърна се. Река, гора, река.

— Това е…

— Добре дошли — каза пилотът, след като метна и последния сак върху купчината багаж.

— Не, сериозно — рече Гамаш. — Къде сме?

Пилотът посочи. На хоризонта се виждаше точка. Докато я наблюдаваха, тя започна да расте. Да придобива форма. Форма на кораб.

— Loup de Меr Акостира наблизо. — Показа им пристан на около половин километър. — Това е стара писта за товарни самолети. Добре е да побързате.

— Tabarnac — възкликна Мирна и вдигна чантата си.

— Merde — последва я Шартран.

Притичаха през грубата настилка и после спряха за миг, загледани в самолета, който се засили по пистата и се издигна. От земята изглеждаше странно грациозен, сякаш нещо тромаво бе пуснато на свобода.

Самолетът и момчето в него като че ли бяха създадени за небесата и всъщност не принадлежаха на земята.

Машината се олюля, направи завой и отлетя към слънцето. Изчезна.

Обърнаха й гръб и забързаха към кея, където тъкмо се готвеше да акостира Loup de Mer.

„Морският вълк“.

Гамаш добре познаваше крайбрежието, но се зачуди дали Клара има някаква представа в какво се забъркват.