Измамна светлина [bg]

Това се бе случило преди дванайсет години. А сега Терез Брюнел бе един от висшите полицейски служители в Sûreté, надминала бе дори собствения си учител и наставник.

Но само защото той бе предпочел така, защото му бе отредено различно поприще, както и двамата знаеха.

— С какво мога да ти помогна, Арман? — попита домакинята и махна към един от столовете на терасата с изящната си слаба ръка.

— Да ви оставя ли насаме? — попита Жером и с мъка се надигна от мястото си.

— Не, не — спря го Гамаш с жест, — моля те, остани, ако желаеш.

Жером винаги желаеше. Като пенсиониран лекар от спешно отделение той имаше слабост към шифрованите главоблъсканици и страхотно се забавляваше от факта, че съпругата му, която редовно го бе вземала на подбив заради хобито му, сега бе затънала до шия в загадки. От по-сериозно естество, разбира се.

Арман Гамаш остави чашата на масата и извади папка от раницата си.

— Бих искал да ги погледнеш и да ми кажеш какво мислиш.

Комисар Брюнел подреди снимките върху масата от ковано желязо и ги затисна с чашите и подноса с храна, за да не се разместват от лекия вятър.

Докато ги изучаваше, мъжете чакаха мълчаливо. Не бързаше. По улицата минаваха коли. Отсреща в парка деца ритаха футболна топка и се люлееха на люлките.

Арман Гамаш отпиваше от газираната вода, разбъркваше парченцето лайм с полепнали по него мехурчета и наблюдаваше как Терез изучава картините от апартамента на Лилиан Дайсън. Като опитен следовател, комуто са връчили елемент от разследване на убийство, лицето й не трепваше. Стрелкаше поглед тук и там, докато оглеждаше картините. Фокусираше се върху едно изображение, после се прехвърляше на следващото. Местеше картините по масата и навеждаше глава на една страна.

Погледът й не омекна нито за миг, за разлика от изражението, когато се изгуби в картините и загадката.

Арман не й бе казал нищо за тях. Нито кой ги е рисувал, нито какво искаше да узнае. Уведоми я само, че са от разследване на убийство.

Искаше Терез да си създаде собствено мнение, неопетнено от неговите въпроси и коментари.

Главният инспектор я бе научил в академията, че едно местопрестъпление не е просто на земята. Намираше се и в главите на хората. В техните спомени и възприятия. В техните чувства. И те не биваше да се замърсяват с насочващи въпроси.

Най-накрая жената се облегна на стола и вдигна поглед — първо към Жером, а сетне и към Гамаш.

— Е, госпожо комисар?

— Е, господин главен инспектор, да започнем с това, че никога досега не съм виждала творби на този художник, непознат ми е. Стилът е необичаен. Неповторим и несравним с нищо. Измамно прост. Не примитивен, но не и маниерен. Красиви са.

— Ценни ли са?

— Интересен въпрос. — Терез отново огледа картините. — Красивото не е на мода. Остро, мрачно, грубо, цинично… ето какво искат галериите и кураторите днес. Очевидно смятат, че такива картини са по-сложни, по-предизвикателни, но аз ще ти кажа, че не са прави. Светлината е точно толкова предизвикателна, колкото и мракът. Много неща можем да открием за нас самите, докато гледаме красивото.