Измамна светлина [bg]

— Едва ли — възрази Гамаш. — Тя е разполагала със собствена кола.

— Така е — съгласи се Жан Ги и се замисли, за да разгадае последователността на събитията. — Но може да е следвала Сюзан дотук.

Старшият детектив го обмисли и кимна.

— Това би обяснило как е открила Трите бора. Шофирала е след нея.

— Но никой не е видял Лилиан на коктейла — напомни Бовоар. — А ако е била тук, все някой щеше да я забележи с тази червена рокля.

Гамаш отново се замисли.

— Може би Лилиан не е искала да я видят, преди да се почувства готова.

— За какво?

— Да изкупи вината си към Клара. Може да е седяла в колата до уречения час, в който е трябвало да се види с наставницата си в градината. За да получи последни думи на подкрепа, преди да направи трудната крачка. Навярно е смятала, че Сюзан й прави голяма услуга.

— И то каква услуга. Да я убие.

Гамаш остана замислен за момент, после поклати глава. В общи линии всичко съвпадаше. Но дали имаше смисъл? Защо Сюзан би убила свой довереник? Защо би убила Лилиан? А

изглеждаше толкова добре планирано. И толкова лично. Да посегне към врата на жената и да го счупи?

Кое би я провокирало да го стори?

Дали пък жертвата не се разминаваше с онази Лилиан, която Сюзан бе описала? Нима Бовоар отново бе прав? Може би Лилиан Дайсън не се бе променила и си беше останала същата жестока, презрителна и манипулативна жена, каквато я помнеше Клара. Затова ли Сюзан бе излязла от кожата си?

Може би това бе поредното голямо падане за възрастната жена, но този път бе успяла да се протегне и да дръпне Лилиан със себе си. Да я сграбчи за гърлото.

Убиецът, който и да бе той, бе изпитвал омраза към Лилиан. Това не беше хладнокръвно престъпление. А умишлено и добре обмислено. Също като оръжието. Собствените ръце на убиеца.

— Направих ужасна грешка, Питър.

Гамаш се обърна в посоката, откъдето бяха дошли думите, Бовоар го последва. Гласът бе на Клара и се носеше иззад гъстата преграда от листа и люлякови храсти.

— Кажи ми. Можеш да споделиш с мен — изрече Питър с тих, успокояващ глас, сякаш се мъчеше да придума котка да излезе изпод дивана.

— О, божичко — простена художничката задъхано. — Какво направих?

— Какво направи?

Гамаш и Бовоар си размениха погледи и безмълвно пристъпиха по-близо до каменната стена на моста.

— Отидох да видя родителите на Лилиан.

Никой от служителите на Sûreté не виждаше лицето на Питър, нито на Клара, но можеха да си представят израженията им.

Последва дълга пауза.

— Много… мило — каза художникът, но звучеше неуверено.

— Не беше мило — сряза го Клара. — Трябваше да им видиш лицата. Все едно съм открила двама души почти умрели, а после съм решила да ги обера. О, божичко, Питър, какво направих?

— Сигурна ли си, че не искаш бира?

— Не, не искам бира. Искам Мирна. Искам…

Всеки друг, но не и теб.

Не го каза, но всички го чуха. Мъжът в градината и мъжете на моста. А Бовоар усети как сърцето му се свива за Питър. Горкичкият Питър. Беше толкова объркан.