Оставих те да си отидеш [bg]

45

Изложбите, които организираше, бяха изключително скучни. Всеки път местата бяха различни: преобразени складове, ателиета и магазини, но хората винаги бяха едни и същи: декламиращи либерали с цветни шалове. Жените бяха космати и своеволни, а мъжете – блудкави и под чехъл. Дори на виното му липсваше индивидуалност.

През седмицата на ноемврийската ти изложба беше особено непоносима. Помогнах ти да отнесеш фигурите си до склада три дни по-рано и ти прекара останалото време там, в подготовка.

– Колко може да ти отнеме да подредиш няколко скулптури? – попитах те аз, когато втора вечер поред се върна късно.

– Ние разказваме история – обясни ми ти. – Гостите ще се движат из помещението от една скулптура на друга и те трябва да им говорят по правилния начин.

Засмях се.

– Трябва да се чуеш! Големи глупости. Просто се увери, че табелката с цената е хубава и се вижда ясно, това е всичко, което е от значение.

– Не е нужно да идваш, ако не желаеш.

– Не ме ли искаш? – Погледнах те подозрително. Очите ти бяха светнали малко повече от обикновено, брадичката ти беше по-предизвикателна от обичайното. Зачудих се какво беше предизвикало такава внезапна joie de vivre[28].

– Просто не искам да те отегчавам. Ще се справим.

Ето го: не можех да разпозная блясъка в очите ти.

– Ние? – попитах аз и повдигнах едната си вежда.

Ти се изнерви. Обърна се и се престори, че си много заета с миенето на съдовете.

– Филип. От изложбата. Той е кураторът[29].

Започна да бършеш с парцал вътрешната част на тиган, който бях оставил да изсъхне. Застанах зад теб, затиснах те между тялото си и мивката, за да изравня уста с ухото ти.

– О, той е кураторът значи? Така ли го наричаш, докато те чука?

– Няма такова нещо – отвърна ти. От бременността насам беше започнала да ми говориш с един особен тон. Беше изключително спокоен, тон, който можеш да използваш с пищящо дете или ненормален човек. Ненавиждах го. Мръднах се съвсем малко назад и те чух как въздъхна, след което те натиснах отново. От звука, който издаде, предположих, че ти е трудно да дишаш, и ти се хвана с две ръце за мивката в опит да възстановиш дишането си.

– Не чукаш Филип? – Изплюх думите върху врата ти.

– Не чукам никого.

– Е, определено не чукаш мен – казах аз, – поне не напоследък. – Усетих те как се напрегна и веднага разбрах, че очакваш да пъхна ръка между краката ти, дори го желаеше. Едва не съжалих, че трябва да те разочаровам, но кльощавият ти задник не ми беше особено привлекателен по това време.