![Оставих те да си отидеш [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/2/1/9/ostavih-te-da-si-otidesh-bg-download.jpg)
Оставих те да си отидеш [bg]
- Автор: Макинтош Клер
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-2077-2
- Переводчик: Коста Сивов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Оставих те да си отидеш [bg]». Краткое содержание книги:
Възхитително добър роман. Лий Чайлд
Ужасяващо и завладяващо четиво с главозамайващ обрат, който ме смаза. Толкова го харесах, че не исках да приключва. Питър Джеймс
Въздействащ, завладяващ и състрадателен. Паула Хоукинс, автор на Момичето от влака
Най-накрая Филип свърши. Протегна ръка, за да се ръкува с мен и аз трябваше да те пусна. Чух те да издишаш и видях как се хвана за ръката.
– Радвам се, че се запознахме, Иън – каза Филип. Очите му се стрелнаха към теб, преди отново да се върнат на мен. – Грижи се за нея, става ли?
Зачудих се какво ли си му казала.
– Винаги го правя – отвърнах спокойно аз.
Тръгнах към изхода и те хванах за лакътя. Забих палец в плътта ти.
– Нараняваш ме – промърмори под носа си. – Хората може да видят.
Не знам откъде ти дойде този глас, но не го бях чувал преди.
– Как смееш да ме правиш на глупак? – изсъсках аз. Тръгнахме по стълбите и подминахме една двойка, която ни се усмихна любезно. – Флиртуваше с него пред очите на всички, цяла вечер го докосваше, целуваше се с него! – Не се опитвах да сдържам гласа си и когато излязохме на паркинга, той проехтя в нощта. – Чукаш се с него, нали?
Не ми отговори и мълчанието ти ме разгневи още повече. Сграбчих ръката ти и я извих зад гърба ти. Извивах я все повече и повече, докато не пропищя.
– Доведе ме тук, за да ме направиш на палячо, нали?
– Не съм! – Сълзите закапаха върху ризата ти.
Юмрукът ми се стегна по собствена воля, но точно когато почувствах трепет в предмишницата си, мина някакъв човек.
– Добър ден – поздрави ни той.
Застинах и стоях така, докато стъпките му не заглъхнаха.
– Влизай в колата.
Отвори вратата на шофьора и влезе вътре. Направи три опита да вкараш ключа в запалителя и да го завъртиш. Часът беше едва четири, но вече бе станало тъмно. Валеше и всеки път, в който се разминаваше с някоя кола, фаровете ѝ те караха да премигваш. Все още плачеше и потърка нос с ръка.
– Виж се на какво приличаш – казах аз. – Филип знае ли, че си такава? Сополива, жалка мишка?
– Не спя с Филип – отвърна ми ти. Оставяше пауза между всяка дума, за да подчертаеш изреченото и аз ударих с юмрук таблото.
Ти потрепери.
– Не съм негов тип – заяви. – Той е...
– Не ми говори така, все едно съм идиот, Дженифър! Не съм сляп. Мога да видя какво се случва между вас.
Натисна рязко спирачката пред един червен светофар, след което стъпи рязко на газта, когато светна зелено. Извъртях се в седалката си, за да мога да те наблюдавам. Исках да разчета лицето ти, да разбера какво мислиш. Дали мислиш за него. Според мен го правеше, макар че се опитваше да го прикриеш.
Веднага, след като се приберяхме у дома, щях да те науча. Веднага, след като се приберяхме, щях да те накарам да спреш да мислиш изцяло.
46
Бристълският кралски съд е по-стар от Съда на магистратите и тържествеността е наслоена в покритите му с дървена ламперия коридори. Разсилните се движат чевръсто наоколо, влизат и излизат от съдебната зала, черните им роби се веят и карат листовете по банките да хвърчат, когато минават покрай тях. Тишината е обезпокоителна, също като в библиотека, където забраната за говорене те кара да се разпищиш, и аз притискам силно длани върху очите си. Когато ги махам, съдебната зала се размазва. Ще ми се да си остане така: размазаните краища и мъгливите форми изглеждат по-малко застрашителни, по-несериозни.
Сега, когато съм тук, съм изплашена. Смелостта, с която чаках този ден, се е изпарила и макар да съм ужасена от онова, което Иън ще ми стори, ако си тръгна като свободна жена, перспективата да вляза в затвора е също толкова ужасяваща. Стискам ръце една в друга и забивам нокти в кожата на лявата си длан. Умът ми се изпълва с екот на приближаващи стъпки върху метални пътеки, тесни легла в сиви килии с толкова дебели стени, че никой няма да чуе писъците ми. Усещам остра болка в дланта си и виждам, че ми е потекла кръв, и когато я избърсвам, тя оставя розово петно върху опакото на ръката ми.
Мястото, на което съм седнала, може да побере още няколко души; има два реда столове, които са захванати с болтове за пода и приличат на седалки в киносалон. Странна стъклена стена огражда три от страните и аз се размърдвам в стола си, когато съдебната зала започва да се пълни с хора. Има много повече зрители от предварителното ми изслушване. На лицата им го няма миловидното любопитство на магистратските tricoteuses, само жестоката омраза на онези, които търсят правосъдие. Един мургав мъж с кожено яке, което е два пъти по-голямо за размерите му, се навежда напред от мястото си. Не сваля очи от мен и устата му се изкривява в тих гняв. Започвам да плача, а той клати глава и обръща устни в знак на отвращение.