Оставих те да си отидеш [bg]

Когато пристигнахме, около бара вече се беше събрала тълпа от хора и в помещението се разнесоха тихи хвалебствия по твой адрес. Някой изръкопляска и другите се присъединиха към него, макар че имаше прекалено малко хора, за да си помислиш, че те аплодират. Резултатът беше истинско унижение.

Подаде ми чаша шампанско и взе една за себе си. Мъж с тъмна, чуплива коса дойде при нас и от начина, по който заискриха очите ти, разбрах, че това е Филип.

– Джена! – Целуна те по двете бузи и видях как ръката ти докосна неговата за толкова кратко, че вероятно си помисли, че не съм забелязал. Толкова кратко, че можеше да мине за случайност. Но аз знаех, че не е.

Представи ме и Филип се ръкува с мен.

– Трябва много да се гордеете с нея.

– Съпругата ми е изключително талантлива – отвърнах аз. – Естествено, че се гордея с нея.

Последва кратко мълчание, преди мъжът да проговори отново.

– Съжалявам, но се налага да ви отнема Джена, за да я представя на някои хора. Има голям интерес към работата ѝ и... – Филип млъкна, потърка палеца и показалеца си и ми намигна.

– Въобще нямам намерение да заставам на пътя на бъдещите продажби – отвърнах аз.

Наблюдавах ви, докато обикаляхте галерията заедно, ръката на Филип не напусна гърба ти дори за миг, и в този момент осъзнах, че имате връзка. Не знам как изтърпях остатъка от изложбата, но погледът ми не се отдели от теб през цялото време. Когато шампанското свърши, започнах да пия вино и останах на бара, за да си спестя постоянното ходене до него. Не отделях очи от теб. На лицето ти грееше усмивка, която вече не виждах, и за момент си спомних момичето в онова кафене преди толкова много години, което се смееше с приятелите си. Вече не се смееше.

Бутилката ми привърши и аз си поръчах още една. Служителите зад бара си размениха погледи, но изпълниха поръчката ми. Хората започнаха да си тръгват. Наблюдавах те, докато ги изпращаше: някои целуваше, с други просто си разменяхте ръкостискания. Никой не получаваше топло отношение като твоя куратор. Когато останаха само шепа гости, дойдох при теб.

– Време е да си вървим.

Почувства се неудобно.

– Не мога да си тръгна, Иън, все още има хора. А и трябва да помогна с почистването.

Филип се намеси:

– Джена, няма проблем. Бедничкият Иън едва те вижда, вероятно иска да отпразнувате подобаващо. Аз ще затворя, а утре можеш да дойдеш да си прибереш скулптурите. Постигнахме голям успех – добра работа! – Целуна те по бузата, само веднъж този път, но гневът в мен заплашваше да изригне, беше ми невъзможно да говоря.

Ти кимна. Изглеждаше разочарована от Филип: може би се надяваше да те помоли да останеш? Да ме отпрати и да те задържи тук? Хванах ръката ти и я стиснах здраво, докато продължаваше да говориш с него. Знаех, че няма да кажеш нищо, и бавно започнах да стягам хватката си, докато хрущялът ти не се плъзна под пръстите ми.