Оставих те да си отидеш [bg]

Мъжът спира на ъгъла на улицата, където групичка самодоволни костюмари бавно излизат от "Ол Бар Уан" след течен обяд. Един от тях ме гледа похотливо.

– Да те почерпя нещо, сладурче?

Поглеждам на другата страна.

– Фригидна крава – измърморва той и приятелите му избухват в смях. Поемам си дълбоко въздух и се опитвам да овладея паниката си, докато оглеждам улиците за Иън. Дали е тук? Дали ме наблюдава отнякъде?

Високите сгради от двете страни на Смол Стрийт са надвиснали една над друга и създават сенчеста, изпълнена с гласовете на преминаващите пешеходци улица, която ме кара да настръхвам. Не съм направила повече от няколко крачки и разбирам какво е имал предвид таксиметровият шофьор. Една част от пътя е завардена с пътни бариери, зад които са се събрали над тридесет протестиращи. Няколко от тях са подпрели плакати върху раменете си, а върху бариерите е разпънат голям изрисуван лист. На него думата УБИЙЦА! е изписана с дебели червени букви, всяка от които се е разтекла надолу. Двама полицаи в светлоотразителни якета стоят пред групичката, глухи за непрестанните скандирания, които чувам още от другия край на Смол Стрийт.

– Правосъдие за Джейкъб! Правосъдие за Джейкъб!

Вървя бавно към съда, ще ми се да имах шал или поне слънчеви очила. С периферното си зрение забелязвам някакъв мъж от другата страна на тротоара. Подпрял се е на стената, но когато ме забелязва, се изправя и вади телефон от джоба си. Забързвам крачка, искам да вляза в съда възможно най-бързо, но непознатият ме следва от другата страна на улицата. Провежда телефонен разговор, който трае секунди. Джобовете на бежовия му шлифер са пълни с обективи, а от рамото му виси черна чанта. Прибягва по-напред, отваря чантата и вади фотоапарат от нея, монтира му обектив с едно ловко движение, отработено през годините на практика, и ме снима.

Няма да им обръщам внимание, но ми е все по-трудно да дишам. Ще вляза в съда, все едно ги няма. Не могат да ме наранят – полицаите са тук, за да ги държат зад бариерата – така че все едно наистина ги няма.

Когато завивам към входа на съда, виждам репортерката, която ме заговори на излизане от Съда на магистратите преди няколко седмици.

– Ще кажеш ли няколко думи за "Поуст", Джена? Това е твоят шанс да разкажеш историята си.

Обръщам се и замръзвам, когато осъзнавам, че съм се изправила директно срещу протестиращите. Скандиранията прерастват в гневни викове и крясъци и изведнъж настъпват към мен. Бариерата пада върху паветата, звукът рикошира между високите сгради като изстрел от огнестрелно оръжие. Полицаите мързеливо пристъпват напред с разперени ръце в опит да избутат протестиращите назад. Някои от тях продължават да крещят, но повечето се смеят, говорят помежду си, все едно са тръгнали на пазар. На забава.