Оставих те да си отидеш [bg]

Докато групичката се изтегля назад и полицаите вдигат бариерите върху очертаната за протестиращите зона, една жена е застанала пред мен. Млада е – на двадесет и няколко години – и за разлика от останалите не носи нито плакат, нито развява банер, просто държи нещо в ръката си. Роклята ѝ е кафява и малко къса, с черен чорапогащник и неподходящи бели гуменки. Палтото ѝ е разкопчано, въпреки студа.

– Той беше толкова спокойно бебе – казва ми тихо тя.

Разпознавам чертите на Джейкъб в нея. Светлосините очи и начина, по който гледат леко нагоре, лицето във формата на сърце и заострената брадичка.

Протестиращите замлъкват. Всички гледат към нас.

– Почти не плачеше. Дори когато беше болен, просто лежеше до мен, докато се оправи.

Жената говори перфектен английски, но с акцент, който не мога да определя. Източноевропейски вероятно. Гласът ѝ е премерен, все едно рецитира нещо, предварително научено, и макар да се държи на положение, смятам, че е също толкова изплашена от тази среща, колкото и аз. Може би дори повече.

– Бях много млада, когато го родих. Самата аз бях още дете. Баща му не го искаше, но аз нямах намерение да правя аборт. Вече го обичах толкова много. – Тя говори бавно, без никаква емоция. – Джейкъб беше всичко, което имах.

Очите ми се пълнят със сълзи, за което се презирам, след като тези, на майката на детето, са сухи. Насилвам се да остана спокойна и не си позволявам да избърша влагата от лицето си. Зная, че също като мен и тя си мисли за онази вечер, когато се взираше в мокрото от дъжда предно стъкло на колата, но очите ѝ бяха заслепени от фаровете. Днес нищо не стои между нас и може да ме види ясно, както ясно я виждам и аз. Питам се защо не ми се нахвърли: да ме удря, да ме хапе, да ме дращи по лицето. Не знам дали бих имала подобно самообладание, ако бях на нейно място.