Оставих те да си отидеш [bg]

ПРОЛОГ

Тласъкът на вятъра покрива лицето ѝ с мокра коса и тя затваря очи срещу дъжда. Време като това кара всички да бързат, да препускат по хлъзгавите тротоари със заровени в яките си брадички. Преминаващите коли заливат обувките им с вода. Шумът от трафика ѝ пречи да чуе повече от няколко думи от безспирното му бърборене, започнало в мига, в който училищните врати се отвориха. Приказките излизат от устата му непрестанно, те са несвързани и объркани, породени от вълнението от този нов свят, в който расте. Успява да разбере нещо за най-добър приятел, за проект, свързан с космоса, за нов учител; поглежда го и му се усмихва, радва се на жизнеността му, за нея студът, който си проправя път през шала ѝ, не съществува. Момчето се ухилва в отговор и повдига глава, за да вкуси от дъжда, мокрите му мигли образуват тъмни съсиреци върху очите му.

– Мога да си напиша името, мамо!

– Ти си умно момче – казва тя и се спира да го целуне пламенно по влажното чело. – Ще ми покажеш ли, когато се приберем у дома?

Вървят толкова бързо, колкото позволяват краката на едно петгодишно дете[1], със свободната си ръка тя държи чантата си, която се удря в колената ѝ.

Още малко и ще се приберат.

Фаровете се отразяват в мокрия асфалт и тази игра на светлини ги заслепява постоянно. Изчакват подходящ момент и се гмурват между колите по натоварената улица, тя стяга още повече хватката си върху малката му ръчичка, облечена в мека вълнена ръкавичка, така че на него му се налага да бяга след нея, за да не изостава. Подгизнали листа, чиито ярки цветове са се превърнали в тъмнокафяво, са полепнали по оградите.

Стигат до тихата улица, която води до дома им, мисълта за топлината му е съблазнителна. Успокоена от познатата обстановка на квартала им, тя пуска ръката му, за да отметне мокрите кичури от очите си и се засмива на пръските вода, които се посипват от нея.

– Оттук – казва тя след последния завой от маршрута им. – Оставих лампите включени за нас.

Срещу улицата се намира червена тухлена къща. Две спални, най-малката кухня на света и градина, изпълнена със саксии, които се кани да засади с цветя от цяла вечност. Само двамата са.

– Ще те изпреваря, мамо...

Той никога не спира да се движи, изпълнен е с енергия от секундата, в която се събужда, до мига, в който поставя глава върху възглавницата. Винаги скача, винаги бяга.