Двор от крила и разруха

Лицето на сестра ми беше почервеняло от вятъра, когато Касиан я остави внимателно на верандата. Тя закрачи към стъклените врати без дори да надникне назад.

— Пак заповядай — провикна се след нея Касиан с отчетливо хаплив тон.

Ръцете му се свиваха и разпускаха до тялото, като че се мъчеше да ги освободи от доскорошния допир с нея.

— Благодаря ти — казах му вместо нея, но Касиан дори не се сбогува с мен, преди да се изстреля в облаците.

Библиотеката под Дома беше смрачена, притихнала. Вратите се отвориха пред нас, както при първото ни посещение с Рис.

Неста оглеждаше безмълвно всеки рафт с книги, всяка ниша, всеки полилей, докато я водех все по-надолу към етажа, на който Клото беше намерила онези книги. Показах й малката читалня, където се бях настанила, и махнах към бюрото.

— Знам, че Касиан ти лази по нервите, но и на мен ми е любопитно. Наистина, как ще разбереш какво трябва да научиш за стената?

Неста плъзна пръст по древното дървено бюро.

— Просто разбирам.

— Как?

— Не знам как. Амрен ми каза да… проверя дали някой факт ще се закотви някъде в съзнанието ми.

И вероятно това я плашеше. Вълнуваше я, но и я плашеше. И не беше отговорила на Касиан не от злоба, а защото не желаеше да му разкрива тази си слабост. Липсата на контрол.

Не я притиснах повече. Макар и дълго време да не откъснах поглед от нея. Не знаех как да подхвана темата, как да попитам дали е добре, дали мога да й помогна някак. Никога не бях имала топли отношения с нея, никога не я бях прегръщала. Нито я бях целувала по бузата. Не знаех откъде да започна.

Затова просто казах:

— Рис ми даде карта на рафтовете. Май има още книги за Котела и стената няколко нива по-надолу. Може да изчакаш тук или…

— Ще ги потърсим заедно.

Спуснахме се мълчаливо по наклонената пътека. Шумоленето на хартията и на робите на жриците по каменния под беше едничкият звук наоколо. Разказах тихо на сестра си за обитателките на библиотеката — защо живееха тук. Обясних й, че с Рис възнамеряваме да предложим убежище на всички човеци, които успеят да стигнат до Веларис.

Тя не отвърна нищо, смълчавайки се все повече и повече с всяка стъпка надолу, а мракът в черната яма от дясната ни страна като че ли се сгъстяваше колкото по-надълбоко слизахме.

Накрая достигнахме пътека с рафтове, която се вклиняваше в планината като безкраен коридор. Докато крачехме по нея, стъклени кълба с елфическа светлина грейваха покрай нас. Неста оглеждаше книгите в движение, но на мен ми трябваше малко повече време да прочета заглавията им — да осмисля онова, което сестра ми възприемаше инстинктивно.

— Нямах представа, че не можеш да четеш — отбеляза Неста, щом спряхме пред един рафт, забелязала как оформям безгласно с устни поредното заглавие. — Не знаех докъде си стигнала с уроците, преди… преди да се случат онези неща. Предполагах, че умееш да четеш не по-зле от нас.

— Е, не умеех.

— Защо не поиска да те научим?