Двор от крила и разруха

Право в друго дърво.

С крилата напред.

Звукът от сблъсъка на кост и плът с дърво, а сетне със земята ме връхлетя преди болката. Сдържаната ругатня на Азриел — също.

От гърлото ми се изтръгна тъничък стон. Най-напред долових паренето в дланите си, после и в коленете.

Накрая и в гърба…

— По дяволите! — успях да изплюя, когато Азриел коленичи пред мен.

— Добре си. Просто малко зашеметена.

Светът още се подреждаше пред очите ми.

— Направи добър вираж — подхвърли той.

— В още едно дърво.

— Преценяването на околната обстановка е половината от летенето.

— Това си ми го казвал — троснах му се аз.

И наистина ми го беше казвал. Десетина пъти само тази сутрин.

Азриел клекна и ми подаде ръка да стана. Кожата ми пламна, когато стиснах пръстите му, а от дрехите ми се поръсиха унизителен брой борови иглички и трески. Гърбът така ме заболя, че свалих крила, без да ме е грижа, че ги влача по земята, докато Азриел ме водеше към брега на езерото.

Край ослепителното слънчево отражение в тюркоазените води сенките му ги нямаше и лицето му се виждаше съвсем отчетливо и ясно. Изглеждаше по-… човешко отвсякога.

— Няма начин да се подготвя достатъчно, че да летя с легионите, нали? — попитах, коленичейки до него, докато сенкопоецът почистваше одраните ми длани с веща, деликатна ловкост.

Ярката слънчева светлина озаряваше безпощадно белезите му, не прикриваше нито една нащърбена, нагърчена резка.

— Не ми се вярва — отвърна искрено той. И гърдите ми сякаш хлътнаха от разочарование. — Ала не пречи да се упражняваш до последния момент. Не се знае кога ще ти потрябва да летиш.

Изтръпнах, като извади една голяма треска от дланта ми и проми мястото с езерна вода.

— И на мен ми беше трудно да се науча — продължи той. Не посмях да кажа нищо. — Повечето илирианци се обучават от съвсем малки. Аз обаче… Предполагам, че Рисанд ти е разказал за ранното ми детство.

Кимнах. Той приключи с едната ми ръка и се зае с другата.

— Заради възрастта ми вече се страхувах да летя, не вярвах на инстинктите си. Беше… същински срам да се уча толкова късно. Не само за мен, но и за всички във военния лагер. Въпреки това се научих, макар и често да се упражнявах сам. Касиан, естествено, ме намираше пръв. Съсипваше ме от подигравки и бой, докато не предложи да ме обучава. Рис се присъедини на следващия ден. И така двамата ме научиха да летя.

Когато приключи и с другата ми ръка, седна на брега и камъчетата изскърцаха под тежестта му. Настаних се до него и опрях ръце върху коленете си с дланите нагоре, отпускайки крила на земята.

— И понеже ми беше толкова трудно… Няколко години след Войната Рис ми донесе една история. История подарък. Специално за мен. Отишъл… отишъл да види Мириам и Дракон в новия им дом. Посещението му било толкова тайно, че дори ние с Касиан научихме чак когато се върна. Знаехме, че народът им не се е удавил в морето, както си мислеха всички, както те самите искаха да си мислят всички. Когато Мириам освободи народа си от кралицата на Черната земя, поведе всичките петдесет хиляди души през пустинята чак до бреговете на Еритрийско море. Въздушният легион на Дракон ги прикривал. Но щом стигнали до морето, установили, че корабите, с които трябвало да прекосят тесния проток до съседното кралство, били потопени. Кралицата била изпратила останките от армията си да й върнат някогашните роби. Хората на Дракон, Серафимите, също имат крила. Техните обаче са с пера. И за разлика от нас те позволяват на жените си да командват армията им, да се бият, да управляват. Всичките са надарени с могъща магия от вятър и въздух. Щом съзрели армията, препускаща след тях, веднага осъзнали, че са прекалено малобройни, за да я спрат. Затова разсекли морската вода, създали път през морето, през целия проток, и наредили на човеците да бягат. Те се подчинили, но Мириам настояла да остане най-отзад, да изчака всички да прекосят. Нямало да изостави нито един човек. Нито един. Успели да прекосят протока наполовина, когато армията ги достигнала. Серафимите били изтощени, магията им вече едва удържала прохода през морето. И Дракон бил наясно, че ако го запазят… армията ще мине по него и ще изколи човеците на отсрещния бряг. Серафимите се сражавали с челните отряди на морското дъно. Била кървава, ожесточена, хаотична битка. И по време на цялото това меле не видели, че кралицата намушкала Мириам. Дракон не забелязал. Той мислел, че се е измъкнала, че някой от войниците му я е пренесъл. И наредил на морските води да се затворят, да издавят вражеските сили. Нефел обаче, млада картографка от армията на Серафимите, зърнала как кралицата намушква Мириам. Нейната любовница, която била сред генералите на Дракон, осъзнала, че Мириам и Нефел липсвали. Дракон обезумял, но магията им била изчерпана докрай и никоя сила на света не можела да задържи морето, превземащо доскорошния проход. Никой не можел да достигне другарката му навреме. С изключение на Нефел. Тя станала картограф, защото не я допуснали в бойните отряди заради малките й крила. Дясното дори било деформирано. Пък и била дребна; нисичкото й тяло щяло да създаде опасна пробойна в предните бойни редици, когато воювали щит до щит. Дракон все пак й разрешил да се пробва в легиона му от уважение към любовницата й, но Нефел се провалила. С мъка носела серафимския щит, а малките й крила не й позволявали да поддържа темпото на останалите воини. Затова се превърнала в безценен картограф през Войната, помагайки на Дракон и любимата си да откриват подходящи местности за битките. През тези дълги месеци с Мириам се превърнали в близки приятелки. И така, онзи ден на морското дъно Нефел си спомнила, че приятелката й била изостанала най-отзад. Върнала се за нея, макар че всички наоколо препускали към далечния бряг. Намерила Мириам прободена от копието на кралицата. Точно тогава морската стена започнала да пропада откъм гърбовете им, избивайки първо наближаващата вражеска армия. Връхлитайки към тях. Мириам казала на Нефел да се спасява. Нефел обаче отказала да изостави приятелката си. Грабнала я на ръце и излетяла.