Кратка история на иновациите
- Автор: Ридли Мат
- Год: 2020
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 9789542832744
- Переводчик: Христо Димитров
- Жанр: История техники
Электронная книга - «Кратка история на иновациите». Краткое содержание книги:
„Нито един икономист или социолог не може да обясни напълно защо се появяват иновации, да не говорим защо се появяват на точно определени места и в точно определено време. В тази книга ще се опитам да разреша тази голяма загадка. Няма да го правя само с абстрактна теория или с привеждане на аргументи, макар че ще има и от това, а основно ще разказвам истории. Нека иноваторите, които са превърнали своите (или чуждите) изобретения в полезни иновации, ни учат как се случват нещата чрез примерите на успехите и провалите.
Аз ще разказвам истории за парните машини и интернет търсачките, за ваксините и електронните цигари, за транспортните контейнери и силициевите чипове, за куфарите на колелца и генното редактиране, за числата и тоалетните. Нека чуем какво ще ни кажат Томас Едисон и Гулиелмо Маркони, Томас Нюкомен и Гордън Мур, лейди Мери Уортли Монтагю и Пърл Кендрик, Ал Хорезми и Грейс Хопър, Джеймс Дайсън и Джеф Безос.”
Бъдещ провал: „Хиперлуп“
През 2013 г. Илон Мъск, основателят на автомобилната компания „Тесла“, публикува манифест за нова транспортна система, наречена от него „Хиперлуп“. Според него съществуващите планове за високоскоростни влакове между градовете разчитат на стари, скъпи и неефективни технологии и е време да се потърси нова форма на транспорт, която да е по-безопасна, по-бърза, по-евтина, по-удобна, да не е уязвима от лошото време, „да се самозахранва устойчиво“, да не се уврежда от земетресения и да не пречи на хората по маршрута. Отговорът, твърди Мъск, е тръба с частичен вакуум, по която автобуси с 28 души (или „шушулки“) ще летят с до 1220 км/ч чрез магнитна левитация, ще се захранват от слънчевата енергия, а като резерв ще имат литиеви батерии. Така пътуването от Лос Анджелис до Сан Франциско ще отнема само 35 минути, а построяването на цялата мрежа ще струва 7,5 милиарда долара, или около една десета от високоскоростните влакове, обеща Мъск.
Той е прав, че въздушното съпротивление е най-големият ограничаващ фактор за бързия транспорт, а триенето на гумите е вторият. Ето защо самолетите се издигат високо в разредения въздух на стратосферата, а ракетите стигат чак до Космоса. Самолетите обаче до някаква степен зависят от метеорологичните условия. Създаването на разреден въздух на нивото на земята обаче е скъпо и трудно, каквато е и магнитната левитация, а ускоряването и завиването при висока скорост в тръба е рисковано и изисква много прецизно инженерство, да не споменаваме предимно правите отсечки и съвсем плавните завои по трасето.
Мъск не предложи сам да изгради хиперлуп, но остави проекта като идея с открит код, която може да бъде развита и от други. Няколко месеца по-късно различни стартъпи се заеха с това в Америка, Китай, Европа и другаде. „Хиперлуп Транспортейшън Текнолоджис“ изгради тестово трасе от осем километра в Куей Вели, Калифорния. Повечето от предприемачите, които тогава се захванаха с преследването на мечтата, днес мислят за почти чист вакуум, за разлика от предложените от Мъск вентилатори. Консултантите изработиха лъскави презентации на „Пауърпойнт“ за лековерни инвеститори по целия свят. Но истината е, че идеята, че хиперлуп ще е по-евтин или по-надежден от съществуващите методи на транспорт, си е чист зелен хайвер.
Първо, това въобще не е нова идея. Още през 1800 г. Джордж Медхърст патентова „Еолов двигател“ за задвижване на пътнически вагони с въздушни помпи, а през 1812 г. вече имал „план за бърз превоз на стоки и пътници по железен път през тръба с диаметър 9 метра чрез силата и скоростта на въздуха“. През 1859 г. е основана „Лондон Магнетик Диспеч Къмпани“ за построяването на железопътна линия, която да транспортира пратки между пощенски служби по подземна тръба със скорост до 100 км/ч чрез сгъстен въздух, подаван от парна машина. През 1865 г. компанията открила първата комерсиална линия между Юстън и Холбърн и за да го отпразнува, пратила председателя на компанията, херцога на Бъкингам, по тръбата в една от специалните капсули. Появили се обаче финансови и инженерни проблеми. Пратките засядали в тръбите (за щастие на херцога му се разминало). През 1874 г. Пощенската служба изоставила системата и компанията скоро обявила фалит.
От време на време се намирало кой да пробва пътнически пневматични линии, но без особен успех. Алфред Ели Бийч създал и построил през 1870 г. атмосферен влак с един вагон и една спирка, движещ се под улиците на Манхатън. Целта била чисто демонстративна, пътниците били возени в бутани от въздуха вагони до края на линията, а после ги връщали обратно. Когато затворили линията, по нея били преминали 400 000 души, но идеята така и не се наложила.
Схемите от XIX в. не включвали идеята за вакуум, но тя самата е доста стара. През 1910 г. Робърт Годард предложил точно същия план като Мъск: влак с магнитно задвижване, който да стига от Ню Йорк до Бостън за 12 минути по празна тръба. Нещата обаче останали на чертожната дъска. В началото на 1990-те и в началото на 2000-те години различни хора предлагали влакове да се движат чрез магнитна левитация по тръби с вакуум. Така че в концепцията няма нищо ново и няма причина да смятаме, че пробив в някаква технология е трансформирала положението. Законът на Мур не засяга транспортните технологии, вероятно защото хората, които ще се превозват, не са станали по-дребни.
Да обърнем внимание и на инженерните проблеми. Ако построите тръба или тунел, достатъчно здрава, за да издържи вакуум и да е стотици мили дълга, не очаквайте да е лека. Тя трябва да има здрави стени и солидни основи, за да е права и равна. Трябва да има гъвкави връзки, компенсиращи свиването и разширяването при промяна на температурата от по-студените нощи и по-топлите дни. Освен това тръбата трябва да не пропуска никакъв въздух, но да е достатъчно здрава, за да издържи на налягането от 1 атмосфера по огромната си повърхност.