Хари Потър и затворникът от Азкабан
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг
- Серия: Хари Потър #3
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт България
- ISBN: 954-446-557
- Переводчик: Мариана Екимова-Мелнишка
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Хари Потър и затворникът от Азкабан». Краткое содержание книги:
…Писъците бяха спрели, ледената вълна се отдръпваше…
В третата книга от поредицата за Хари Потър загадките стават все повече и все по-сложни. Около Хари се явяват зловещи призрачни създания, а затворник беглец, обвинен в масово убийство, се опитва да се добере до него. Но малкият магьосник не се предава, напротив — започва специално обучение за самозащита. Неговите лични страхове и кошмари се заплитат в горещо кълбо и разплитането им ще разкрие истината за част от историята на училището и някои от най-добрите му възпитаници… Тази истина е красива и страшна!
— Мога ли да ви попитам как… как се измъкнахте от Азкабан, щом не сте използвали черна магия?
— Благодаря ти! — възкликна Петигрю и усилено закима към нея. — Точно така! Същото исках и аз…
С един поглед Лупин го накара да млъкне. Блек се смръщи, но не заради въпроса на Хърмаяни — изглежда размишляваше върху отговора.
— И аз не знам как точно го направих — бавно заговори той. — Мисля, че единствената причина, поради която не загубих разума си, бе чувството ми за невинност. Не беше щастливо чувство и затова дименторите не можаха да го изсмучат от мен… Но то поддържаше у мен здравия разум и не ми позволяваше да забравя кой съм… Помагаше ми да запазя силите си… Затова когато ми дойдеше… твърде много… можех да се преобразявам в килията си… да се превръщам в куче. Дименторите не виждат, както знаете… — Той преглътна. — Те усещат пътя си до хората, като долавят чувствата им… Познаваха, че чувствата ми не са съвсем… като на другите хора, че не са така сложни, когато се превръщах в куче… Но са мислели вероятно, че губя разсъдъка си като всички там вътре, и затова не ми обръщаха внимание. Аз бях немощен, много немощен, и нямах никаква надежда да ги отблъсна от себе си без магическа пръчка… Но щом видях Питър на онази снимка… и разбрах, че е в „Хогуортс“, при Хари… в удобна позиция да действа, ако усети, че Тъмните сили отново надигат глава…
Петигрю клатеше глава, мълвейки нещо безшумно, без да отмества поглед от Блек, сякаш бе хипнотизиран.
— …и е готов да нанесе удар, щом разбере, че съюзниците му… да им предаде и последния Потър. А след като им дадеше и Хари, кой щеше да посмее да го обвини, че е измамил Лорд Волдемор? Щяха да го приемат с почести. Както виждате, трябваше да направя нещо… Само аз единствен знаех, че Питър е още жив…
В този момент Хари си спомни какво бе казал господин Уизли на жена си: „Пазачите разказали на Фъдж… той говори насън… все едни и същи думи… _Той е в «Хогуортс»_…“
— Сякаш някой запали огън в главата ми, който и дименторите не можеха да загасят, и това… това не беше щастливо чувство… то ме преследваше… но ми даваше сили и проясняваше мисълта ми. И така, една вечер, когато отвориха вратата да ми внесат храна, аз се промъкнах покрай тях като куче… Много по-трудно е да доловят животинските чувства и затова се объркаха… Аз бях слаб, толкова слаб… достатъчно, че да се провра през решетките… Доплувах като куче до сушата… придвижих се на север и се промъкнах до „Хогуортс“ като куче… Оттогава живея в Забранената гора… Освен когато идвам да погледам как играете куидич, разбира се… Ти летиш така добре, както баща си, Хари…
И той погледна Хари, който не отмести очите си.
— Повярвай ми — каза вече със съвсем дрезгав глас Блек, — повярвай ми, аз никога не съм предавал Джеймс и Лили. По-скоро бих умрял, отколкото да направя това…
Тогава Хари най-сетне му повярва. Гърлото му бе толкова свито, че не можеше да издаде звук, и той само кимна.
— Не!
Петигрю бе паднал на колене, сякаш кимването на Хари бе смъртната му присъда. Той се провлачи по колене, раболепно и унизително, събрал длани като за молитва.
— Сириус… това съм аз… Питър съм… твоят приятел… ти не би…
Блек понечи да го ритне и Петигрю отскочи встрани.
— Дрехите ми са достатъчно мръсни и без да ги докосваш — рече Блек.
— Ремус! — зацвърча пак Петигрю, като се обърна вече към Лупин, гърчейки се умолително пред него. — Нали не вярваш на всичко това? Сириус би могъл да ти каже, че планът е сменен…
— Не, Питър, не и ако е мислел, че шпионинът съм аз — отвърна Лупин. — Предполагам, че затова не си ми казал, Сириус? — обърна се той към него през главата на Петигрю.
— Прости ми, Ремус! — кимна утвърдително Блек.
— Няма нищо, Лап, стари приятелю! — каза Лупин, навивайки вече ръкавите си. — А ти на свой ред ще ми простиш ли, че мислех теб за шпионин?
— Разбира се! — рече Блек и някаква след от усмивка премина по изпитото му лице. Той също започна да навива ръкавите си. — Заедно ли ще го убием?
— Да, така е по-добре — мрачно се съгласи Лупин.
— Вие няма… вие не можете — давеше се Петигрю.
После запълзя към Рон.
— Рон, не ти ли бях добър приятел… добро плъхче? Нали няма да позволиш да ме убият!… Нали си на моя страна, Рон?
Ала Рон го гледаше с безкрайно отвращение.
— А аз те пусках да спиш в леглото ми! — каза той.
— Мило момче… мили господарю… — Питър пълзеше към Рон. — Нали няма да им позволиш да го направят… аз бях твой плъх… бях добър…