Хари Потър и затворникът от Азкабан

— Трябва да призная, Питър, че ми е трудно да проумея защо му е на невинен човек да прекарва дванайсет години като плъх — с равен глас каза Лупин.

— Невинен, но изплашен! — изписка Петигрю. — Ако поддръжниците на Волдемор ме преследват, то е защото съм пратил в затвора един от най-добрите от тях — шпионина Сириус Блек!

Лицето на Блек се изкриви.

— Как смееш? — изръмжа той внезапно като грамадното куче, което бе преди малко. — Аз — шпионин на Волдемор?! Кога съм се промъквал покрай по-силните и по-мощните от мен?! Докато ти, Питър… Не мога да разбера защо не прозрях, че си бил шпионин от самото начало. Ти винаги търсеше силни приятели, които да се грижат за теб, нали така? И това бяхме ние… аз и Ремус… и Джеймс…

Петигрю отново избърса лице, като вече едва си поемаше въздух.

— Аз — шпионин… Да не си полудял… Никога… Не разбирам как можеш да казваш такова…

— Лили и Джеймс те направиха свой Пазител на тайната само защото аз им го предложих — говореше Блек през стиснати зъби така яростно, че Петигрю отстъпи крачка назад. — Мислех, че това е идеалният план за заблуда — Волдемор да преследва мен, защото не би могъл и да си представи, че те ще се доверят на слабо и бездарно същество като теб. Сигурно е бил най-щастливият миг от живота ти да кажеш на Волдемор, че можеш да му предадеш семейство Потър.

Петигрю вече мънкаше несвързано и макар че Хари различаваше отделни думи като „измислица“ и „лудост“, вниманието му бе съсредоточено върху пребледнялото като пепел лице на Петигрю и погледа му, който продължаваше да се мята между прозорците и вратата.

— Професор Лупин… — плахо се обади Хърмаяни. — Мога ли… мога ли да попитам нещо?

— Разбира се, Хърмаяни! — вежливо отговори Лупин.

— Ами… Скабърс… искам да кажа този… този тук… той спеше в стаята на Хари цели три години. Ако е работил за Вие-знаете-кой, как така не се е опитал да навреди досега с нещо на Хари?

— Ето! — изписка Петигрю и посочи Хърмаяни с осакатената си ръка. — Благодаря ти! Виждаш ли, Ремус? И косъм не е паднал от косата на Хари по моя вина! Защо ми е да…

— Сега ще ти кажа защо — рече Блек. — Защото никога не си правил нищо за никого, ако не би имало полза за самия теб! Волдемор се крие от дванайсет години и се говори, че е полумъртъв. Ти не би извършил убийство под носа на Албус Дъмбълдор заради някакъв жалък магьосник, загубил силата си, нали? На теб ти е необходимо да си сигурен, че той е най-голямото страшилище в играта, за да се върнеш при него, нали така? Иначе защо се присламчи към семейство на магьосници? За да подочуваш какво става, нали така, Питър? Та ако случайно твоят бивш господар си възвърне силата, да можеш спокойно да се прибереш при него…

Петигрю само отваряше и затваряше уста, сякаш бе загубил способността си да говори.

— Ъъъ… господин Блек… Сириус… — пак се обади плахо Хърмаяни.

Блек подскочи при това обръщение и погледна Хърмаяни така, сякаш отдавна бе забравил какво е да му говорят учтиво.