Стълба към небето [Heaven's Reach - bg]

За съжаление съществата, способни на това, не ставаха за наблюдатели в Е-пространството. Бяха го назначили заради развинтеното му въображение — особеност, която тези паразити със сигурност щяха да използват, за да го унищожат.

— Хм… мога ли да ви заинтригувам, като ви предложа една-две идеи? — бързо и задъхано заговори той. — Какво ще кажете за тази: това изречение е лъжа!

Те реагираха с развеселено изщракване с щипки.

— Добре тогава… откъде знаете, че съществувате?

Пълно пренебрежение.

Пфу, това помагаше само в старите телевизионни предавания.

Разбира се, сложните меми се справяха с такива клишета като със стрели с кремъчни върхове, отскачащи от здрава броня. Но ако се сблъскаха с непозната им концепция?

— Хм, чували ли сте за нещо, наречено „състрадание“? Някои смятат, че това е най-Сигурният път към спасе…

Червеите се приготвиха за скок.

Станцията отново взе да се върти.

Внезапно през прозореца срещу Хари проникна ярка светлина и изпълни контролното помещение със снопове звездни лъчи.

Той въздъхна.

— Уф, проклет да съм…

Преди да успее да довърши изречението, едновременни се случиха няколко неща. Двата паразита скочиха.

Вкопчилият се в корпуса голям мемохищник стъписано изкряска.

Диво въртящата се станция се блъсна в Пътя и огромният мемоид се оказа притиснат между нея и блестящия тунел, усещайки вкуса на реалностния континуум.

Мозъкът на Хари се изпълни с мъчителен вой, когато хищникът се пръсна на части и разпиля сложната си концептуална рамка с експлозивна агония.

Лишен от родителя си, единият червей избухна точно преди да достигне гърлото му. Но другият запази вътрешната си свързаност достатъчно дълго, за да го удари изотзад.

Беше ред на Хари да изкрещи, когато усети, че в тялото му се влива нещо. Ужасна болка прониза цялото му рационално мислене, плъзна по задника и гърба му, после обхвана цялата му кожа като огън. Междувременно дълбоко в него опасения и съмнения атакуваха всички вярвания и разбирания, които му бяха скъпи.

Около него се извисиха слънца и галактики, докато станцията се накланяше към Пътя и се притискаше към мембранната му обвивка, заплашвайки да осъществи обратен преход в реалното пространство.

Корабът започна да вие и се присъедини към отчаяния му рев.

Всички меми и холограми бяха изчезнали. Въздухът изтичаше навън през десетина дупчици. Но Хари не забелязваше нищо. Докато се олюляваше между царствата на живите идеи и на суровите универсални закони, той се мъчеше да се вкопчи в нещо. В самото си същество. В усещането си за самоличност.

В самия себе си.