Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
(А там зад вратата двама мои юнаци подслушват.)
Аз: — Ама моля ви се, на кого ще пречим? Тук сме само свои хора.
Възрастният: — Все пак съществуват изключителни случаи, когато на митницата й се намират общи работи с литературата.
Отваря тънката си чанта, вади оттам тънка папчица и с ехидна готовност ми подава — моето „Изложение“! „Изложението“ е моето, но от пръв поглед загрявам: пишещата машина не е моя, не е от нашите.
Аз: — По съдържание е мое, оформлението не е мое, как е попаднало това у вас?
— Спряно е на границата.
Аз (много укорително): — На границата?! (Клатя глава.) Но то е за вътрешна употреба.
Той: — Именно!
Пауза. И двамата сме съкрушени. Само че аз нищо не знам нито за Страда, нито за никого, не бива да направя погрешно движение, пипнеш ли фигура — играеш с нея.
Тогава възрастният, вече от джоба си, с изящно-небрежно движение изважда плик и ми го подава с превъзходна любезност:
— Ами това?
И четири очи се впиха в мен! Но и аз не съм сляп: почеркът на плика е моят и дори обратният адрес е рязанският, още по-добре — значи не съм се крил. Но сега трябва бързо да грабна фигурата, че инак пак ще излезе неестествено (или по много хора съм изпращал?), ти му кажи името:
— Как — от Виторио Страда?! Да го вземете от него!… Божичко, каква беля сте направили! Каква беля сте направили! Защо сте го сторили?
Възрастният (благородно):
— Такива са ни правилниците. Пликът си беше разпечатан. Виж, ако беше запечатан, в никой случай нямаше да го отваряме!
— А какво щяхте да направите?
— Щяхме да кажем на пътника: пуснете го пред нас в пощенската кутия…
(А от тая пощенска кутия започва ръкав, то се знае, към тях в задната стая.)
— А щом е разпечатано — гледаме и виждаме, че работата тръгва от вас… Това трябва да се изясни…
А аз размахвам „Изложението“:
— Я ми кажете: а с този материал запознахте ли се?
Възрастният, не толкова уверено:
— Д-да.
— При вас много хора ли работят? Би ми се искало колкото може повече да се запознаят с него! та да сте в течение на литературния живот.
— Е, не всички в службата го прочетоха — все пак ме обнадеждава майорът, значи попаднало е в ръцете на този-онзи!
— Слушайте — започвам по-настъпателно аз. — Сега разбирате ли какво става? Разиграва се някаква тъмна игра: някакви мрачни сили са продали произведението ми в чужбина. Сега аз се опитвам да прекратя това проституиране на нашата литература…
— Защо проституиране?
— Ами как? Наше произведение се продава, там се изопачава, а как другояче да го нарека? — и не ми дават да възразя! Пиша до един вестник, до втори, обещават ми — и нищо не отпечатват! Тогава протестирам в „Монд“, занасям писмото в пощата, препоръчано с обратна разписка, — спират го…
— Откъде знаете, че го спират?
— След като обратната разписка не се връща цял месец, какво друго да си помисля?… Надявах се на „Унита“ — в „Унита“, кой знае защо, също няма. А сега — става ми ясно! Сега всичко ми е ясно… Голяма беля сте направили!… Давате ли си сметка кой ще спечели от това?…
А сега те трябва незабавно да разгледат случая и да изпратят това писмо на Виторио Страда с извинения, та онези да сколасат да го отпечатат. Той още се държи:
— Не, да прощавате, имаме си правилници…
Аз (с лекота, със съчувствие, абе просто като между съветски партийни хора):
— Другари, не искам да ви наричам чиновници, нали разбирате? Не искам да имам толкова лошо мнение за вас. Но все пак, като оставим настрана служебния ви дълг, вие в края на краищата сте и граждани! На нашето общество! Нали не е редно да се отнасяте така: това ми е работата, а останалото не ме интересува? Вашите правилници — да, добре, а пощенските правилници? Те задължителни ли са? Откъде накъде писмо, изпратено според пощенските правилници, не се получава? Добре, няма да се позовавам на конституцията… Но по същество — ако едно писмо е изгодно за страната ни, за нашата литература, защо е трябвало да го спират? Това е страхотна тъпотия…
— Е, в работата на пощите не можем да се месим…
— А ако сте граждани! Трябва да обхващате всичко околовръст! Пуснато е писмо против разбойниците издатели — до италиански комунистически вестник. Това е изгодно за Италианската компартия! Защо все пак сте го спрели? Освен ако сте го сторили само от общо отвращение към моето име?
И неочаквано старият митничар се усмихва, сякаш извинявайки се за своите пагони, сякаш за миг е останал без тях (довечера със същия израз на лицето ли ще разказва на близките си?):
— Това важи не за всички. Не за всички.
За да не го излагам пред младока, не забелязвам поправката: