Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)

А думите на телеграмата все не ми идват и не ми идват в главата. Надрасках нещо, но без никакви ругатни, занесох го да го покажа — А. Т. се разгневи: слабо е, не върши работа! Потупах го меко по рамото, той окончателно кипна:

— Аз не съм нервен! Вие сте нервен!

Какво да правя, като не ми върви писането. Утрото е по-мъдро от вечерта, оставете ме да си помисля, утре заран ще ви я изпратя, обещавам.

Как да е, пуснаха ме.

А ми е криво донемайкъде.

Л. К. Чуковская с недоумение:

— Не разбирам. Атовете се ритат… Най-добре ще е да се оттеглите.

И наистина, чавка ли ми изпи ума? Как можах да им обещая? Нали първо трябва да разбера каква е работата? Верига от догадки:

1) как е могло да се случи, че такава телеграма изобщо е била връчена? Или немарливост на апарата — или провокация на КГБ.

2) кой е тоя Луи?

3)        „още един екземпляр“? А къде и от кого е занесен първият? (То се знае, че и за двата е платено! И парите от моята „Болница“ вече са отишли за заякчаване на Държавна сигурност!)

Докато неотклонимо се готви моят залп от петдесет „Изложения“, да разбера за Луи, — и веднага се намира бивша политзатворничка (Н. И. Столярова, вж. Пето допълнение), донася ми дивен букет: никакъв Луи не е, а Виталий Левин, влязъл в затвора като недоучил студент заради чейнчаджийство с чуждестранни туристи; в лагера бил известен доносник; след лагера не само че не е лишен от Москва, ами и станал кореспондент на твърде „десни“ английски вестници, женен е за дъщерята на английски богаташ, свободно пътува в чужбина, има предостатъчно валута и приказна вила в генералското курортно селище Баковка, съседка му е Фурцева. И ръкописа на Алилуева тъкмо той го е пренесъл на Запад.

Всичко е ясно. Телеграмата е автентична (връчена по погрешка, по чудо), ГБ търгува с моята „Болница“, „Грани“ честно предупреждават Твардовски, заради което аз трябва по съветски да ги окалям, а ГБ нека продължава да търгува с душата ми, тя е власт, тя е наша, тя има право.

И половин дузина редакционни новомировски тъпаци половин дузина дни се чумерят в кабинетите си, споделят помежду си какъв мизерник съм, че се крия от редакцията, угоднически кимат при всяка дума на Главния, а той ме тъпче с крака и се подмазва на Дьомичев, и трепери от страх за „Новый мир“ — и нито един не си дава труда да прочете телеграмата както трябва, и нито един не се обажда в пощата: наистина ли е автентична телеграмата, не проверява: съществува ли такъв Луи? в коя страна? кой е и какъв е?

Такова си е съветското възпитание: верноподаническо овчедушие, хибрид от угодничество и пъзльовщина, важното е да се даде отпор — в безопасна посока!… Просто ме досмеша, като се сетих, че предния ден съм можал да си изгубя ума и да се заколебая.

Опази ме Господ, не допусна да се орезиля заедно с тях. От шеметната вихрушка се изскубвам, яхнал моя вихрогон: „Изложенията“ потекоха! И веднага след това, подир тях, литна и новото ми писмо — за Луи! [8] Ако не съществуваше Виктор Луи, заслужаваше си да го измисли човек, толкова на място ми дойде! За цялото печатане на „Болницата“ сега ще отговаря ГБ, а не аз! За да се засрами А. Т., му оставям ден след ден две бележки в редакцията — и, освободен, заминавам за моето Рождество. Всички удари са нанесени, и то в най-подходящото време, сега нека трещи без мен, а аз ще работя.