Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
Мислех си така: разни знаменитости като академик Капица, като Шостакович търсят срещи с мен, канят ме на гости, ухажват ме, но за мен са дори не примамливи, а досадни тия салонни комплименти — плитки, неводещи до нищо, празно губене на време. Я да ги обходя на бърза ръка с колата — а и Леонтович, той е близък със Сахаров (със Сахаров по онова време още не се познавах), освен него Ростропович (лани в Рязан той ме връхлетя като вихър да се запознаем, а след втората среща ме покани да съм живеел у него), накрая Твардовски, и да сложа пред всеки моя съставен от пет думи текст, моя съставен от пет думи извод: срамно е да си съветски! И — това е изборът на живота ви: подписвате ли или не?
Тия седем подписа, ако ги пусна в самиздат! след два дена по Би Би Си! — нашите с всичките им танкове ще се видят в небрано лозе, ще се вцепенят.
Но докато се морях да въртя манивелата на моя капризен „Москвич“, физически усетих, че няма да разшавам тая седморка, няма да я вдигна на крак: няма да подпишат, не им е такова възпитанието, не им е такъв начинът на мислене! Плененият гений Шостакович ще се замята като ранен, ще запляска със свити ръце — няма да удържи писалката в пръстите си. Диалектичният прагматик Капица ще обърне нещата наопаки, ще каже, че по тоя начин само ще навредим на Чехословакия, а и на нашето отечество също, разбира се; в краен случай и след сто поправки, след един месец, може да се напише на четири страници: „независимо от всички успехи на нашето социалистическо строителство… все пак съществуват сенчести страни… признавайки истинността на стремежите на братската компартия към социализма…“ — тоест изобщо може да удушаваме, но братята си по социализъм не би трябвало. И сигурно някак сходно мислят и ще се втурнат да изопачават моя текст останалите четирима. А това пък аз няма да го подпиша.
Двигателят заръмжа — а аз не потеглих.
Ако ще подписвам такова нещо — само аз. Честно и красиво.
И — прекрасен миг да си загубя главата: сега, когато боботят танковете, ще ми я отрежат незабелязано. Още от публикуването на „Иван Денисович“ това е първият истински момент да ме забършат в суматохата, в общата шумотевица.
А ме чакат — недовършеният „Кръг“, да не говорим за незапочнатия „Р-17“.
Не, такива изблици на отчаяние аз ги разбирам, споделям ги. В такъв момент съм способен да викна! Само че: главният вик ли е това? Ако викна сега и си загубя гласа, значи: такъв ужас не съм виждал през живота си. А бях виждал и знам много по-лошо, целият „Архипелаг“ е оттам, за това не викам ли? Всичките петдесет години са оттам — а ние мълчим! Ако викна сега — значи да се отрека от родната ни история, да спомогна за разкрасяването й. Трябва да си пазя гърлото за главния вик. Вече малко остана. Нека започнат да превеждат „Архипелага“ на английски…
Оправдание за страхливостта ми ли е това? Или разумни доводи?
Премълчах. От този миг — допълнителен товар върху раменете ми. За Унгария — бях никой, за да викна. За Чехословакия — премълчах. Особено ми тежи, защото имах и особена лична отговорност: всички признават, че при тях се започна от писателския конгрес, а той — с моето писмо, прочетено от Кохоут.
(Този срам за Чехословакия толкова дълго и силно ми пареше после, че през следващите години, когато съставях „Да не живеем в лъжа“, необмислено написах: „предаденият от нас, измаменият от нас велик европейски народ — чехословашкият“. А ако се замислим по-издълбоко — кой кого е измамил и с какво душевно величие, когато чехословашките легионери (Става дума за чешки и словашки пленници от австро-унгарската армия, които руското царско правителство организирало, въоръжило и изпратило по Транссибирската магистрала към Владивосток, за да стигнат с кораби до Европа и да се бият срещу германците на Западния фронт. Докато пътували, те взели участие в гражданската война в Русия на страната на промонархическите сили, макар че някои чехи като Ярослав Хашек, да речем, или пленникът от австро-унгарската армия, хърватин по националност, Йосип Броз, станал известен по-късно като Тито, се били на страната на болшевиките. — Бел. пр.) дезорганизирали Колчаковата съпротива, предали самия Колчак на болшевиките да го разстрелят, а през Сибир отнесли откраднатото руско злато? (И никой не ги принуждавал да вършат това под заплаха, че ще бъдат разстреляни, както нашите войници през 1968 г.) Това е един от нередките в историята примери, когато хора, групи и дори цели нации в безумна слепота коват собственото си гибелно бъдеще. (Бел. от 1986 г.)
И се трепех, завършвах „Кръг“-96. И пак — съвпадение на сроковете, каквото не можеш планира в човешка черепни кутия: през септември завърших, и значи спасих, „Кръг“-96. И през същите седмици подмененият, маломерен „Кръг“-87 започна да излиза на европейски езици.