Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
И цял ден — и още един ден — и още един ден — цялата Петдесетница преминава в неизвестност. Работата не ми върви. Няма простор, няма въздух. Дори и до прозорците не бива да се приближавам, ще видят чуждия човек. Аз вече съм самозаточен, само ги няма решетките и не е ограничена дажбата. А колко не ми се влиза в Лубянка! За онези, на които им е познато това… Изобщо здраво съм стъпил, много неща ми се прощават. Но „Архипелага“ няма да ми го простят! Ако го спипат на изхода, още неизвестен на никого, ще удушат заедно и него, и мен.
Чак на третия ден от Петдесетница се научих, че сме успели. Свобода! Лекота! Иде ми да прегърна целия свят! — нима съм в окови? тормозен писател ли съм? Отворени са ми пътищата за навсякъде! Аз съм по-свободен от всички поощрявани соцреалисти! Сега за три месеца да направя „Кръг“-96, после да разчистя няколко дребни задължения — и ще хвърля всичко, което години наред ми тежеше, трупайки се по търкалящата се снежна топка, и се разкрива простор към главното произведение на моя живот — „Р-17“.
И почти като закачка, като летен пухкав, но не страховит облак премина голямата статия срещу мен в „Литературка“ (26.6.68). Преглеждах я набързо, търсейки чувствителни удари, и не виждах нито един! Колко ненаходчиви са те, колко им липсва ясен разум, колко са се разклатили изгнилите им зъби! Дори отхвърлят страхливо, че архивът ми е задигнат: не, не бил задигнат! Не ми стига температурата дори да се ядосам от тази статия. И освен туй, шамаросвайки се сами, цитираха с 9-седмично закъснение априлското ми писмо, с което забранявах „Раковата“. И колкото по всяка вероятност и да са обсъждали и редактирали статията в секретариата на СП, в агитпропа на ЦК, никой не е зърнал моето уязвимо място: че против печатането на „Кръга“ аз все пак не възразих, не протестирах — защо ли?…
Борец е не победилият, изскубналият се.
В самиздат излязоха два сериозни отговора на статията в „Литгазета“. В. Ф. Турчин съвсем открито пердашеше Чаковски, че той самият е фалшификатор и клеветник, че със забавянето на моето писмо до вестника тъкмо те самите допринасят за публикуването на „Болницата“ на Запад, и отделно — заради подличките фрази на вестника, хвърлящи сянка върху реабилитацията изобщо. Л. К. Чуковская до насита се изгаври с овехтялата им идеологическа терминология, от която именно е изплетена цялата гръмогласна част на вестникарската статия; откриваше, че е дадена „беззвучна команда да бъде обгърнато с мъгла нашето минало“; обвиняваше „Литгазета“, че е съучастничка на похитителите, щом преразказва открадната пиеса. Така отговаряха у нас сега на официалните съветски вестници, а на тях им оставаше само да бършат храчките и да си траят.
Много скоро, към есенните месеци, на основните световни езици трябваше да се появят два мои романа. След дюдюкането около Пастернак, след съда над Синявски и Даниел — аз уж би трябвало да се свия и да зажумя в очакване на двоен удар заради моя нагъл дублет. Но не, друго време беше настанало — както и да обуздаваха, както и да слагаха решетки, то си течеше все по-свободно и по-нашироко! И всички пътища и ходове на моите писма и книги сякаш не бяха измислени от моята човешка глава и, то се знае, не моят щит ги осеняваше.
Все някой ден водата на Сиваш трябваше да не се отдръпне!
По-щастливо от онова лято не може да се измисли — с толкова лека душа толкова бързо довършвах романа. Надали щях да съм по-щастлив, ако не беше Чехословакия…
Тъй като не смятах нашите за окончателни безумци, мислех, че няма да предприемат окупация. На сто метра от вилата ми дни наред се лееха по шосето на юг танкове, камиони, спецавтомобили — аз все смятах, че нашите само плашат, че това са маневри. А те — нахлуха и успешно смазаха. И значи, според представите на XX век, излязоха прави.
Тези дни — 21, 22 август — за мен бяха ключови. Не, нека не се крием зад фатума, главните насоки на живота си все пак избираме самите ние. През тия дни отново сам избирах съдбата си.
Сърцето ми искаше едно — да напиша кратко, да видоизменя Херцен: срамно е да си съветски! („Советский“ заменя „русский“. В езика на оригинала и двете думи граматически са оформени като прилагателни, но фактически са съществителни. — Бел. пр.) В тези пет думи е целият извод от Чехословакия, а и извод от нашите петдесет години! Текстът се оформи отведнъж. Пламнаха ми подметките — трябва да тръгна, да замина. И започнах да паля колата (с манивелата).