Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
— И ето че са загубени три седмици!
— Ами вие не дойдохте!
— Чакайте, чакайте, а каква е тая призовка? — Изваждам я, тикам му я в лицето: — „Необходимо е да се явите…“ — кого викат по тоя начин? Това си е милицейска призовка! Една бабичка я викнали така и тя насмалко не умряла, а излязло че става дума за реабилитацията на мъжа й, приятна новина!
Майорът е притеснен:
— Е, в писмото не можехме направо да напишем…
Аз вече се превивам от смях:
— Защото ще го спрат ли? Ще го прочетат ли? Че ако вие не спирате, кой друг тогава?…
Митничарят прави последни усилия да се върне към програмата, с която са го изпратили, но — между другото, това не е кой знае колко съществен въпрос:
— А на Виторио Страда лично ли го дадохте?
— Не, не можахме да се видим с него…. (През живота си не съм го виждал.)
Още по-леко, още по-незначително:
— А чрез кого?
Но за този най-лесен въпрос аз най съм готов! С очарователна хапливост, местейки пръст по собствената им бланка:
— Кажете ми, ако обичате, това вярно ли е, тук пише, че сте от Министерството на външната търговия?
— Да, разбира се — още не загряват те.
Отпускам се на канапето, толкова леко и приятно ми е с тях:
— А за едно Министерство на външната търговия — не станаха ли твърде много въпросите?
Веднага подскочиха и двамата:
— Не сме комитетчици! Недейте си мисли, не сме комитетчици!
Я какъв термин си имали. Не казват „гебисти“.
Значи постигнахме пълно разбирателство:
— Щом е тъй, останалото не може да ви интересува!
Разговорът е към края си, взаимна яснота и само аз настоявам:
— Настоявам! Много ви моля час по-скоро да изпратите това писмо на Виторио Страда!… Тия дни наши представители заминават за КОМЕСКО в Рим и ако това писмо беше отпечатано, колко по-лесно щеше да им е да отговарят на въпросите!
— Ще докладваме… ще докладваме… Сами не можем.
Аз вече съвсем зевзешки:
— Там няма марка. Ако трябва, моля, ей сега ще залепя.
И приятно зарадвани, май много доволни от изясняването, те си тръгнаха, без да ми предлагат никакъв акт и без да ме заплашват с каквото и да било.
Ей тъй трябва да се разговаря с вас! Моите свидетели се кикотят.
След няколко дена „Архипелагът“ е довършен, преснет, лентата е прибрана в капсула — и същия ден, 2 юни, в Рождество пристигнаха Столярова и Угримов (Пето допълнение, очерк 9-и) със следната новина:
На Запад е излязъл „Първият кръг“! — засега малък руски тираж, заявъчен за копирайт, английското издание може да се появи след един-два месеца. И ето какво ми предлагат: тези дни ще има възможност да изпратим „Архипелага“.
Тъкмо се бях протегнал сладко, че съм отхвърлил работата, и камбаните забиха! Забиха!! — същия ден и почти същия час! С никакво човешко планиране не можеш да го нагодиш така! Бие камбаната! Бие камбаната на съдбата и на събитията — оглушително! — и никой още не я чува в юнската нежна зелена гора.
Прехвърлянето ще бъде авантюрно, с голям риск, но при малките ни възможности друго не се вижда, не се очертава. Значи изпращам го… Тъкмо изплува сърцето ми от тревогата — и се гмурва в нова. Няма отмора.
Ами издаването на Запад на два мои романа наведнъж, дублетът! Като на хавайския прибой у Джек Лондон, застанал изправен на гладката дъска, без изобщо да се държа, без да съм се вързал с нещо, на гребена на деветия вал, в раздирането на белите ми дробове от вятъра — усещам! Предчувствам: а това — ще мине! А това ще успее! А това нашите ще го преглътнат!
Но — мрачна, смазваща седмица. Злочести случайности, затрудняващи изпращането. Всичко се сгъстява срещу 9 юни, срещу православната Петдесетница. И така се стича, че ще науча за провала или сполуката чак след няколко дена. Вече си имам следващата работа — последната редакция на същинския „Кръг“, „Кръг“-96 (от 96 глави и сюжетът не е изопачен), който никой не знае (на Запад излиза „Кръг“-87), но не ми се похваща, не мога да работя. Когато си изнемощял и си зле — толкова хубаво е да прегърнеш ходилата на Бога. Да накършиш в брезовата гора клонки и да украсиш дървената си любима виличка. Какво ли ще стане след няколко дена — вече затвор или щастлива работа над романа? Това го знае само Бог. Моля се. Можех толкова хубаво да въздъхна, да си почина, да се поразтъпча, но дългът пред покойниците не ми разреши това отпускане: те умряха, а ти си жив, тогава изпълнявай дълга си, за да може светът да научи всичко.
Стане ли провал, мога да спечеля няколко дена, седмици, дори месеци и да поработя още, да свърша нещо последно, само че трябва да се скрия от къщата, където съм засечен, където ще дойдат. И вечерта срещу Петдесетница забягвам от вилата (припряно стягане на багажа, главата ми не работи както трябва, това не ми е първото бягство от къщи — тъжно бягство от родния дом, а през гражданската война колцина ли сигурно по същия начин?!), спя на скришна квартира, без телефон.