Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
Но очевидно го бяха наклепали, че носи доста неща, и се престрашили да го проверят, да! — къде остана гордостта на „свободните независими“ комунисти? — пребъркали го и го отарашили като най-жалък буржоазен турист. И какво станало в Италия? Писал ли е до своята „Ринашита“? Оплакал ли се е на своя ЦК? Техният ЦК протестирал ли е пред нашите? Нищо подобно, затраяли си, дотук стига независимостта им: нали, като дойдат на власт — и те ще вършат същото.
А в Рождество — нежна зеленина, първите славеи, призори над Истия се вдига мъглица. От тъмно до тъмно се коригира и преписва на машина „Архипелагът“, едвам сколасвам да подавам листове на двете машинописки, които ми помагат, а на всичко отгоре едната машина всеки ден се поврежда, ту аз я запоявам, ту я карам на поправка. Най-страшният момент: с нас е единственият оригинал, с нас са всички преписи на „Архипелага“. Сега ако ни сгащи ГБ — и общият стон, предсмъртният шепот на милиони, всички неизречени завещания на погубените — всичко ще отиде в техните ръце, това вече не мога го възстанови, главата ми втори път няма да се задейства. Толкова десетилетия все им върви, всеки път пред тях се отдръпва водата от Сиваш (Плитък залив, по дъното на който през ноември 1920 г. минали хитлеристите на Фрунзе и направили пробив в дълбоко ешелонираната отбрана на Врангеловите войски по Перекойския провлак. Оттам започнало поражението на белогвардейските войски в Крим. — Бел. пр.), нима Бог и сега ще им помогне? нима съвсем е невъзможна справедливостта в руската земя?
Но чуруликат, надпяват се разногласните птички, квакат жабите, все повече наедряват листата на дърветата, все по-гъста става сянката, а хора няма, летовниците още не са пристигнали, никакви шпиони не бродят, а и не знаят те, не ни виждат, ще ни изпуснат.
Вярно, дочух, че са отарашили В. Страда на митницата. Провал на границата уж е нещо страшно за съветския човек, но аз съм станал толкова нагъл, че вече чак не се плаша: започвам да усещам силата си и набраната височина. А и писъмцето е невинно, на всичко отгоре до комунистически вестник — не ми е жал за него. Продължаваме да работим!! И, не щеш ли — на вилния ми адрес, където никакви писма не се получават (на всички е забранено да ми пишат, да идват), — писмо от митницата! „…във връзка с необходимостта… по засягаща Ви работа…“ ме канят в шереметиевската митница при някой си Жижин. (Къде изтече руската нация? Знаем къде, просмука се в земята на Архипелага. А на повърхността изплуваха ей тия — някакви си Жижини, Чечеви, Шкаеви…)
Значи над главите е не безметежното небе, а огромният зъркел на КГБ, — и намигна като Главата от „Руслан“: правете си сметката!… Всичко виждат те, всяко наше мръдване, — и ние сме им в ръцете…
Изтръпнах. Но — спокойно! Овладей се, помисли няколко часа. Ако не беше лагерната ти подготовка, като нищо щеше да хукнеш, свободен гражданино, защото си получил призовка от митницата. А не е ли време да ги сложим на мястото им? Я нека напишем така:
„…Не съзирам изразената от Вас необходимост да се срещнем. Обикновено художествената литература няма общи работи с митницата. Ако обаче тази необходимост Ви изглежда настоятелна — Ваш представител може да ме посети…“
И — жилището на Щейн, в Москва, датата — с десет дена по-късна от посочената в призовката, и — давам им на разположение три часа, ще ги чакам.
Изпратено е. Две работни седмици продължаваме като ненормални! — крепим се, никой не се озъби, никой не ни връхлетя. И ето че моята работа е завършена, още няколко дена работа на пишещата машина. Заминавам за Москва. Седим в жилището, минава час — Щейн и жена му се смеят: да не би да си повярвал, че ще дойдат? намерил си балами! Под прозорците има градинка, отивам да се разхождам там с един приятел, а стопанина на жилището, Юра Щейн, помолвам: ако дойдат, отвори широко ей тоя прозорец. Но се заприказвахме, забравих да поглеждам към прозореца и оттам Юра ми изсвирва с все сила като същински разбойник. (Какво ли ще си помислят горките митничари? — май че са се натъкнали на засада!) Прибрах се бързо.
— Извинявайте, накарах ви да чакате.
Те преливат от любезност, съблекли са си шлиферите, още стоят, ама стреснати след такова изсвирване: сега току-виж ги вързали!
Майорът, на около шейсет години, с тънка празна чанта и наглед май наистина е митничар. Младичкият лейтенант безусловно е гебист.
Сядаме, разговаряме половин час — и на никого не му прави впечатление, че до мен на канапето безгрижно, открито се кипри току-що донесената ми мондадориевска „Ракова болница“ — явна контрабанда!
Младият: — Нека затворим вратата, май пречим на някого.