Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
А преди всичко — ще посрещна тихия топъл Великден. Храм наблизо няма, обезглавеният се вижда от моето балконче — в село Рождество, църквата „Рождество Христово“. Някой ден, ако съм жив или макар и след смъртта си, трябва да я реставрирам. А сега само нощното предаване на Би Би Си ще замести всенощната литургия. А през Страстната събота, през кроткия слънчев ден, горещ, защото клоните още са голи, с наслада прехвърлям купищата съчки, домъкнати от наводнението, пропивам се от спокойствие. Колко мьдро и силно ме водиш, Господи!
Неочаквано — бързи мъжки крачки. Това е Боря Можаев, писател, мой много добър приятел, петимен да помага. Довтаса, донесе нова беда: словакът Павел Личко самоволно продава от Чехословакия „Раковата болница“ на англичаните.
Не, човек никога не знае къде да си постеле.
Нямам мира! Същото кротко слънчице огрява същата оголена гора и все така мъдро ромоли, шурти потокът — но се изпари покоят от душата ми и всичко се промени. Само преди час, преди ден моят вихрогон препускаше триумфално — и ето че строши крак и политаме в пропастта.
Какво да правя? Да осуетя и тази заплаха. Да удържа защитеното равновесие на гребена или дори връхната точка на опасността, където ме запокитиха последните дни. Твърде много писма за няколко дена, но такива са дните, трябва да напиша още едно! Може пък да излезе „всяко зло за добро“: защита от своите и същевременно добра възможност да нахокам и западните издателски чакали, които ми окепазиха „Иван Денисович“ до неузнаваемост, до политическа агитка.
На човек е присъщо да бие слабия, силно да се гневи на беззащитния. Малко ли съветски писатели с удоволствие (и дори без никаква нужда) са ритали руската църква, руското духовенство (ако щете — и в „Дванайсетте стола“), или целия „западен свят“, защото са знаели колко безопасно и безответно е това, колко укрепва шансовете им пред тяхното правителство. Този подъл наклон насмалко не обзема и мен, наклонявам писмото си (до „Монд“, „Унита“ и „Литгазета“) прекалено рязко срещу западните издателства — сякаш имам на разположение някакви други! (Н. И. Столярова навреме ме поправя…)
И ето ме вече (на 25.4.) с преписано на машина писмо [9] крача към редакцията на „Литературная газета“. Само ми е гадно, че ще се срещна с Чаковски — но за щастие него го няма. А двамата му заместници (и те същата стока), ошашавени от идването ми, ме посрещат напрегнато-любезно. Без да ми мигне окото, сякаш всеки ден се отбивам при тях, им слагам на бюрото моето писъмце. Втурнаха се, зачетоха един през друг, сепнаха се:
— А до „Монд“ изпратихте ли го вече?
— Сега отивам да го изпратя.
— Недейте бърза! Може би… Разбирате, че това не зависи от нас… — Веждичките към тавана. — Но ако…
— Всичко разбирам. Добре, два дена ще чакам да ми се обадите.
В „ЛитРоссия“ пък стряскам плешивия, хитър, безсрамен и предпазлив Поздняев със същата хартийка — и си тръгвам.
Часовете текат — и изведнъж ми се свива сърцето: а не съм ли допуснал подлост? а не съм ли твърде рязък спрямо Запада? а не изглежда ли това като пречупване, като подлизурство пред нашите?…
Много ми е криво. Това е най-страшната опасност: да погазиш съвестта си, да омърсиш чистата си чест — никаква заплаха, никаква физическа гибел изобщо не могат да се сравнят с нея.
Моите приятели ме разувериха, че в писмото няма нищо позорно.
Но все едно: не искам да ми телефонират от „Литгазета“, че са съгласни.
А и те не се обаждат. Отнел им е Господ разума, та да се затрият, отдавна им го е отнел (а те все не се затриват…). В международната политика горе-долу се оправят, защото Западът, кажи-речи, е коленичил пред тях, защото всички прогресисти се надпреварват да им се мазнят, — ала във вътрешната политика нашите почти винаги избират най-лошото за себе си решение от всички възможни. При липсата на свободни събеседници не може да е другояче.
Изпращам до „Монд“ препоръчано писмо с обратна разписка. (Всичко е на вятъра, все едно няма да го изпратят.) А до „Унита“? Казват ми, че Виторио Страда бил в Москва, тия дни щял да си заминава, комунистически литературен критик — него да помолим. (Чрез Копелев.)