Теменужени очи

Шотландецът беше наистина необикновен мъж. Очевидно изпълняваше ролята на телохранител, но като цяло положението му се струваше доста странно. Откъдето и да го погледне, беше загадъчно. Гарет се оригна тихо и продължи да размишлява. Джулиън беше далече от любимото си бойно поле и играеше ролята на учител и пазач на някакво неизвестно испанско момиче. Разбира се, ако заповедта беше на херцог Уелингтън, това беше достатъчно обяснение. Все пак Джулиън отдаваше голямо значение на тези неща и щеше да изпълни дълга си.

Гарет реши да мине през полето. Прехвърли се през една ограда и кракът му се закачи в телта. Едва не се преметна презглава. Промърмори някакво проклятие, освободи крака си и продължи с тежки стъпки.

Близнаците Пенхалан също бяха в странноприемницата, седяха в един ъгъл и се наливаха. Гарет им бе кимнал сдържано. Не беше сметнал за нужно да ги поздрави, защото почти не общуваше с тях в Лондон. Двамата имаха в себе си нещо дяволско… открай време. Всички казваха, че Пенхаланови имат лоша кръв.

Гарет се промуши през дупката в живия плет. Светлините на Фоуей угаснаха. Само на кея светеше самотен фенер, предназначен за евентуалните нощни пътници през реката. Пред него бяха само безкрайни поля и скали. Той чу шума на вълните, които се разбиваха в скалистия бряг. По дяволите, да не беше объркал пътя? По-добре да си беше вървял по пътеката. Хвърли бърз поглед към обсипаното със звезди небе, огледа се и откри слаба ивица светлина зад близките дървета. Вероятно това бяха светлините на Трегартън.

Той продължи пътя си с нова енергия и въздъхна облекчено, когато забеляза къщичката на пазача в началото на входната алея към имението. Часовникът му показа, че е едва единадесет часа. В Лондон нощта едва започваше, а тук му оставаше само да си легне и да се вслушва в писъците на совите и шума на морето.

Когато тръгна бавно към къщата, зад гърба му изникна огромна сянка. Сърцето му направи уплашен скок. Той се обърна рязко и позна великана Габриел, който носеше фенер. Габриел се ухили дружелюбно.

— Надявам се, че прекарахте приятно вечерта. Според мен хората от Корнуол са много мили.

Гарет загуби ума и дума. Един слуга си позволяваше да му говори като на равен.

— Добри човече…

— О, я стига, драги, аз не съм ви „добри човече“… пък и не съм много добър — отговори все така дружелюбно Габриел. — Освен това не съм слуга. Моята задача е да се грижа за детето и аз го правя по своя воля и желание. Това е всичко. За да избегнем евентуални неприятности, бих ви предложил никога да не го забравяте. А сега ви желая лека нощ. — Той му обърна гръб, но след няколко крачки спря и продължи през рамо: — Впрочем, драги, на ваше място аз не бих обръщал толкова внимание на мис Барон. — След тези думи той се отдалечи с учудващо лека крачка. Влезе в къщата, като си подсвиркваше весело, докато Гарет остана на пътя, взирайки се замаяно пред себе си, изпълнен с безпомощен гняв.