Рицарят на Мезон-Руж
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Х. Генадиев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Рицарят на Мезон-Руж». Краткое содержание книги:
Във времето след Френската революция кралят и старият бог са свалени, кралското семейство е в затвора, аристократите са обявени за престъпници, а народът е издигнат в култ.
Морис не подозира, че забърквайки се с Женевиев — тайнствената жена, съпругът й и техните приятели, той — защитникът на новото време, бива въвлечен в заговор за освобождаването на кралицата от затвора й в Тампъл, в чиито план участва дори прословутият Рицар на Мезон-Руж, който не за първи път прави опит за спасяването на Мария-Антоанета. В тези бурни времена, когато всеки е потенциален враг и да пратиш някого на гилотината е лесно като игра, Морис и Женевиев се борят за любовта си без бъдеще, а Рицарят за един последен поглед отправен към неговата кралица.
Една история за любов, посадена в градина от жестокост, лукавство, предателство и разбити надежди, градина, напоявана с кръв. Една история за приятелството и за трима души, останали верни един на друг до самия край.
— Зле са го учили — каза Лорен.
— Кой? — попита Анрио.
— Ами учителите — невинно отвърна Лорен.
— Ти какво, обвиняваш ли ме? — извика Симон. — Мен ли виниш? А? Много е любопитно да знам.
— Нека го подхванем с добро — рече Фуке.
И като се обърна към детето, което вече изглеждаше напълно безчувствено, той добави:
— Послушай, момченце, отговори на народната комисия. Не утежнявай положението си чрез отказ да дадеш полезни обяснения. Ти си разказвал на гражданина Симон, че майка ти много те е галила, разправял си му как те е галила, по какъв начин е изразявала любовта си към теб…
Луи изгледа всички наоколо. Когато погледът му се спря на Симон, този поглед изрази неописуема ненавист, но момчето нищо не каза на глас.
— Да не би да ти е лошо? — попита комунарят обществен обвинител.
— Да не би да е лоша стаята ти, да не би да е лоша храната ти, да не би да се отнасят с теб зле? Искаш ли повече свобода, повече храна, друг затвор, друг наставник? Искаш ли да ти дадем един кои, за да го яздиш, искаш ли да ти доведем деца, твои връстници, за да си играеш с тях?
Луи продължаваше да мълчи.
Комисията не можеше да се начуди. Твърдостта и умът му бяха неприсъщи за едно дете.
— Пустите му царе! — тихо каза Анрио. — Проклет народ са те, цели тигри! Още от малки са лоши…
— Какво да пиша в протокола? — попита писарят.
— Накарай Симон да свърши тази работа — рече Лорен. — В протокола няма какво да се пише и за тази работа най-способен ще е Симон.
Симон показа юмрука си на своя непримирим враг. Лорен започна да се смее.
— Ще видим дали ще се смееш, като те накарам да кихнеш в торбата! — кресна Симон.
— Не знам дали преди или след теб ще ида на тази церемония, с която ме заплашваш — отговори Лорен. — Но вярното е, че мнозина има да се смеят, когато и твоят ред дойде. О, богове!… Аз казах „богове“, не казах „Боже“… О, богове! Колко грозен ще бъде в този ден наш Симон, колко отвратителен ще е той!
Лорен излезе заедно с комисията, като продължаваше да се смее.
Комисията си бе тръгнала, защото нямаше повече работа в стаята.
Веднага щом се отърва от разпитващите го мъже, детето затананика в леглото си меланхолична песничка. Една от любимите песнички на покойния му баща.
XXXVII
Мирът и спокойствието не можаха да царуват дълго в къщата, в която живееха Женевиев и Морис.
При буря заедно с дървото се разлюлява и гнездото, което гълъбите са успели да свият в него.
Тъкмо се бе отървала от едни страхове, Женевиев бе връхлетяна от други. Тя вече не се безпокоеше за Рицаря на Мезон-Руж, но трепереше за Морис.
Женевиев много добре познаваше своя съпруг и бе сигурна, че щом веднъж е успял да се скрие, значи е сполучил да се измъкне от всякаква опасност. За него тя беше спокойна, но изпитваше безпокойство за себе си.
Тя не смееше да сподели страховете си с най-смелия мъж, когото познаваше. Душевните й терзания ставаха явни обаче от зачервените й очи, личаха и от пребледнелите устни.
Един ден Морис се прибра вкъщи тъй тихо, че Женевиев, потънала в размисъл, не успя да го усети изобщо. Той се поспря на прага и впери очи в нея. Тя седеше неподвижна, с отсъстващ поглед, с отпуснати на коленете ръце, замисленото й лице беше наведено надолу.
Той дълго я съзерцава. Обзе го тъга, почувства се, сякаш прониква в мислите на жената, която обичаше.
По някое време той направи няколко стъпки към нея и рече:
— Признай си пред мене, Женевиев, че ти не обичаш Франция. Ти дори не обичаш нейния въздух, тъй като избягваш да се приближиш до прозореца.
— Съжалявам — рече жената, — усещах в себе си, че не мога да скрия това от теб, колкото и да се опитвам. Да, Морис, ти позна…
— А Франция е хубава страна — въздъхна момъкът. — Има движение, животът й днес е пълен с важни дела. Целият шум навън — митингите, трибуните, оживлението в клубовете, дори заговорите, които се вършат едва ли не всеки ден, правят приятни часовете, в които човек си е в къщи. От страх, че другия ден може би няма да ги има на този свят, хората така нежно се обичат един друг…
Женевиев поклати глава.
— Това е страна — рече тя, — изключително неблагодарна към онези, които й служат!..
— Как така? — учуди се момъкът.
— Ей тъй — отвърна жената. — Теб, извършилия толкова подвизи за нейното освобождение, днес не те ли считат за подозрителен?
— Но, скъпа Женевиев — рече Морис със замъглен от любов поглед, — ти, заклетата неприятелка на свободата, ти, която си извършила толкова подвизи против нея, спиш спокойно и мирно под покрива на един републиканец, не е ли това една компенсация…
— Да — рече Женевиев. — Да. Но то не може да трае вечно. Несправедливите неща не са дълготрайни.