Кенилуърт [bg]
- Автор: Скотт Вальтер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Красимира Тодорова
- Жанр: Исторические приключения
Электронная книга - «Кенилуърт [bg]». Краткое содержание книги:
С тези редове, писани преди почти сто и петдесет години, великият руски критик В. Г. Белински пламенно утвърждава мястото па Уолтър Скот (15. VIII. 1771 — 21. IX. 1832) и на създадения от него исторически роман в тогавашната европейска литература. Днес историческият роман, получил достатъчно широко разпространение и достатъчно високо признание, вече не се нуждае от защита. Правото на литературата да пресъздава исторически събития, като изхожда от собствените си принципи, не се оспорва. Но това свое право тя дължи в извънредно голяма степен на „автора на «Уейвърли»“, както се е подписвал Скот под редица свои произведения, появили се на бял свят след шумния успех на знаменития роман.
Преди да се отдаде изцяло на „историческата проза“, Уолтър Скот, син на шотландски юрист и сам започнал трудовия си път като адвокат и съдебен секретар, се утвърждава като изтъкнат поет, автор на балади и поеми с подчертано романтически характер, силно повлияни от шотландското фолклорно творчество, като автор и на редица литературно-критически и исторически трудове, като авторитетен и редовен сътрудник на периодичния литературен печат. Сюжетите на повечето от поемите на Скот от този начален период на неговото литературно творчество са почерпани от средновековието. Необичайното, тайнственото, страшното са техен неизменен белег.
По-късно, когато създава поредицата от забележителни исторически романи след „Уейвърли“, които му донасят световна известност и признание: „Айвънхоу“, „Кенилуърт“, „Куентин Дъруърд“, „Удсток“, „Красивото момиче от Пърт“ и др., Уолтър Скот също използува теми и сюжети от средновековната действителност, но вече с една съществена отлика в подхода към историческия материал. Без да се отказва от екзотичното, от тайнственото и необикновеното. Скот съсредоточава вниманието си преди всичко върху значителни социално-исторически конфликти, стреми се да проникне дълбоко в социалната, в класовата същност на историческите събития, които описва, отнася се с разбиране и съчувствие към съдбата на народа. Тези елементи на реализъм в изображението на събития и герои стават определящи черти на най-добрите исторически романи на Уолтър Скот, които оказват огромно влияние върху развитието на английската и европейската литература и по-специално върху развитието на историческия роман.
„Кенилуърт“ е тъкмо едно от тези значителни произведения на Скот, които дават достатъчно точна представа за творческия почерк на писателя, за последователното прилагане на принципа на историческия подход към описваните събития. Действието на романа се разгъва в два пласта. Историческият подход, за който стана дума, се изразява преди всичко в реалистичното, придържащо се близо до фактите описание на нравите и взаимоотношенията в английския двор по времето на кралица Елизабет. Дворцовите конфликти и интриги, безмилостната борба за влияние и за спечелване на благоразположението на кралицата, каквато е борбата между лорд Съсекс и граф Лестър, са пресъздадени правдиво и убедително. Плод на тези конфликти и интриги е и смъртта на една от героините на романа, Еми Робсарт, чийто брак с могъщия фаворит на кралицата граф Лестър е бил пречка за неговата политическа кариера.
Наред с този, да го наречем исторически пласт, в „Кенилуърт“ има и други сюжетни линии, свързани с усилията на младия Тресилиан да спаси Еми Робсарт, да предотврати зловещите замисли на хората от обкръжението на граф Лестър, начело с неговия щалмайстор Ричард Варни. В разгъването на тези сюжетни линии Уолтър Скот дава пълна свобода на своето неизтощимо въображение. Майстор на занимателната интрига, той изгражда живо, динамично действие с все по-нарастващо напрежение, редувайки епизод след епизод, изпълнени с неочаквани обрати, със сложни ходове на героите, въвлечени в една безкомпромисна борба. Така двете основни достойнства на романа — верността към историческите факти и занимателността — взаимно се допълват и обогатяват, и правят от „Кенилуърт“ привлекателно четиво за съвременния читател.
— Е, да — отговори със смях кръчмарят, — но не трябва да се забравя, че оня, който го срещне, ще си намери майстора, защото амбулантният търговец е як човек.
— Як ли? — попита Голдтред.
— Як! — отвърна стопанинът. — Кълна се, че е як като оня пътуващ търговец, дето здравата натупал Робин Худ, както се казва в песента:
— Дяволите да го вземат тоя долен мошеник, вдън земя да пропадне! — изруга търговецът. — Щом е такъв, няма какво да му бере грижа човек. А сега ми кажи ти, Майк, мой доблестни Майк, добро ли излезе лененото платно, което спечели от мене?
— Добро, мистър Голдтред, добро, както сам виждаш. Затова искам да ти се отблагодаря за подаръка, като пийнем още по чаша. Хей, момче, я ни напълни шишето!
— Повече няма да ти се случи да спечелиш ленено платно за такъв облог, приятелю Майк — каза търговецът. — Оня начумерен саможивец, Тони Фостър, те ругае, без да си подбира думите, и се кълне, че друг път нямало да ти позволи да му измърсиш прага, защото от твоите богохулства можел да рухне покривът на всеки християнски дом.
— Наистина ли така говори тоя надут лицемерен скъперник? — кресна Ламборн. — А, добре тогава, аз пък ще го накарам още тази вечер да ми дойде на крака, тук, в дома на моя вуйчо, за да чуе нарежданията ми. Такова конско ще му друсна, та цял месец да мисли, че сам дяволът го е пипнал за яката и го разтърсва.
— Е, тука вече прехвърли мярката — каза търговецът. — Тони Фостър да дотича, щом му подсвирнеш? Уви, драги Майк, но ти като че ли е по-добре да идеш да си легнеш.
— Слушай, мършави глупако! — раздразнено извика Ламборн. — Залагам петдесет златни монети срещу първите пет лавици на магазинчето ти — тия от прозореца надолу, — с всичко, което е по тях, че ще накарам Тони Фостър да дойде ей тук, в тази кръчма, преди три пъти да сме изпразнили чашите си.
— Не, не, на такъв голям облог не се хващам — каза търговецът, който поизтрезня от това предложение, защото то ясно показваше, че Ламборн прекалено добре познава тайните на магазинчето му. — Такъв бас не слагам, но ако искаш, готов съм да заложа пет златни монети срещу твоите пет, че Тони Фостър няма да излезе от дома си и няма да се запъти към кръчмата след вечерната молитва нито заради теб, нито заради когото и да било другиго.
— Съгласен — отговори Ламборн. — Хайде, вуйчо, вземи залога и прати някое от твоите момчета до замъка, да предаде това писмо на мастър Фостър и да му каже, че аз, неговият приятел Майкъл Ламборн, го викам да поговоря с него тук, в замъка на моя вуйчо, по извънредно важна работа. Хайде, тичай колкото ти държат краката, момче, защото слънцето вече залязва, а оня негодник си ляга с кокошките, за да пести лоените си свещи.
Слугата хукна да изпълни поръчението, а приятелите продължиха да пият и да се веселят, докато момчето се върна с отговора, че мистър Фостър ей сега ще дойде.
— Спечелих, спечелих! — развика се Ламборн и се спусна да прибере залога.
— Не, не, почакай — възпротиви се търговецът и му прегради пътя. — Първо да дойде, че тогава.
— По дяволите, та той вече трябва да е на прага — упорствуваше Ламборн. — Какво ти каза, момче?
— С ваше позволение — отвърна пратеникът, — показа се на прозореца с пушка в ръка и когато аз, разтреперан от страх, му предадох поръчението ви, отвърна троснато ваша милост да върви на оня свят.
— Предполагам, че е имал пред вид ада — каза Ламборн, — защото той праща там всеки който не е член на конгрегацията.
— Точно така, рече момчето. — Аз употребих другия израз като малко по-поетичен.
— Остроумен хлапак! — отбеляза Майкъл. — Хайде, пийни една глътка да понамокриш поетическата си свирка! И какво още каза Фостър след това?
— Нареди ми да ви предам, че ако имате да му казвате нещо, сам да отидете при него — рече слугата.
— И после?
— После прочете писмото, поразтревожи се, изглежда, и ме попита дали ваша милост не е пийнал, а аз отвърнах, че сте поговорили малко по испански, като човек, който е бил на Канарските острови.
— Марш оттук, глупако глупав, дето се мислиш, че толкова ти сече умът! — изкрещя Ламборн. — Вън! Не, чакай! Какво още каза той?
— Измърмори, че ако не дойдел, ваша милост щял да издрънка всичко, което би трябвало да се пази в тайна. Взе си старата шапка, протрития син плащ и след малко ще бъде тук, както вече ви казах.