Пробуждането на демона
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Демонови войни #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пробуждането на демона». Краткое содержание книги:
Никой няма да остане незасегнат.
Две сирачета, изгубили всичко скъпо след нападение на гоблини в пограничните земи, и единственият останал праведен монах повеждат битка, разкъсвани между отчаянието и съдбата си, не само за собственото си оцеляване, но и за бъдещето на всички хора и елфи.
А на един далечен остров от небето се изсипва дъжд от разноцветни магически камъни, криещи в себе си неподозирана мощ — ключът към победата на доброто… или на злото. Молете се те да не попаднат в погрешни ръце!
Без да губи време, той постави огледалото върху пиедестала, подпирайки го на стената, за да не падне, след това разположи стола пред него и се зае да опъва одеялото пред отвора над главата си. Когато свърши, в дупката се възцари такава тъмнина, че той не виждаше дори ръката си, макар тя да беше на сантиметри от лицето му. Проправяйки си път опипом, Елбраян се добра до стола и седна.
После зачака, макар и сам да не знаеше какво. Постепенно очите му попривикнаха с мрака дотолкова, че едва-едва да различава очертанията на пещерата.
Минутите продължаваха да текат, без нищо да се случи. Младият мъж започна да нервничи — какво беше това изпитание, възмущаваше се той, какъв беше смисълът да седи сам-самичък в тъмното и да се взира в едно огледало, което дори не виждаше. Нима Тунтун щеше да се окаже права? Нима опитът им щеше да се провали?
Внезапно мелодичният глас на Джуравиел наруши тишината:
— Това е Пещерата на душите, Елбраян Уиндон — полуказа, полупропя той. — Оракулът, където всеки — елф или пък човек — може да поговори с онези, които са си отишли преди него. Потърси отговор в глъбините на огледалото.
Елбраян се помъчи да се успокои, дишайки дълбоко, както учеше Би’нел дасада и съсредоточи цялото си внимание върху огледалото, или по-скоро върху мястото, където трябваше да бъде то.
Извика образа му в съзнанието, припомняйки си как го бе оставил, преди да скрие светлината, процеждаща се през отвора на дупката. Постепенно каменният пиедестал и огледалото изникнаха пред очите му, или поне пред очите на съзнанието му, и той се взря в магическия предмет.
И отново времето потече бавно, минутите се превърнаха в час, а слънцето, макар и невидимо зад гъстата мъгла, започна да преваля. Отегчение протегна пръсти към съсредоточеното съзнание на младия мъж, заедно с него се завърна и раздразнението — дали Тунтун нямаше да се окаже права? Все пак отвън така и не долетяха други викове, значи елфите не бяха изненадани и очевидно не бяха изгубили търпение.
Елбраян тръсна глава и прогони всяка мисъл за двамата елфи… както и всичко, което можеше да го разсее.
Постепенно загуби представа за времето, вече нищо не нарушаваше концентрацията му. В пещерата стана още по-тъмно, когато слънцето се скри зад хоризонта, ала той не забеляза, дотолкова беше свикнал с царящия в пещерата мрак.
Огледалото! В огледалото имаше нещо, нещо, което той не можеше да различи!
Младият мъж потъна още по-дълбоко в унеса си, захвърляйки всяка съзнателна мисъл настрани. Там имаше нещо… човешка фигура, може би!
Възможно ли бе това да е собственото му отражение?
Това предположение като че ли пропъди смътния образ, ала само за миг, после той отново се завърна, още по-ясен отпреди — човек, по-възрастен от него, с набраздено от вятъра и слънцето лице и светла брада, подрязана така, че да следва извивките на силната му челюст. Приличаше на Елбраян, или поне на мъжа, в който Елбраян щеше да се превърне след двадесетина години. Приличаше на Олван, ала младежът някак си разбираше, че това не е баща му. Това беше…
— Чичо Мейдър?
Образът кимна и Елбраян с мъка си пое дъх.
— Ти си пазителят — прошепна младежът, останал почти без глас. — Ти си моят предшественик — пазителят, обучаван от елфите преди мен!
Образът не помръдна.
— Ти си онзи, с когото ме сравняват — продължи Елбраян. — А аз се боя, че летвата, която си поставил, е прекалено висока за мен!
Отражението в огледалото като че ли омекна и Елбраян почувства, така сигурно, както ако го беше чул изречено на глас, че поне според Мейдър опасенията му са напълно неоснователни.
— Чувам ги да говорят за отговорности — продължи младият мъж, — за задължения и за пътя, който ме очаква, ала се страхувам, че в действителност съвсем не съм онзи, за когото Бели’мар Джуравиел ме смята. И все не мога да си отговоря на въпроса защо бях избран, защо именно Елбраян бе пожален от гибелта на Дъндалис? Защо не Олван, моят баща и твой брат, храбър и силен, опитен войн, с когото малцина можеха да се мерят?
Елбраян искаше да замълчи, да събере мислите си, докато не разбере какво точно изпитва, ала думите продължиха да се леят от устата му, подмамени сякаш от призрака, от атмосферата на мястото и собственото му състояние. Дори образът в огледалото наистина да бе на Мейдър, той всъщност изливаше сърцето си пред духа на един човек, когото никога не бе познавал. Ала веднъж отприщен, пороят на всички тревоги, които Елбраян бе таил в гърдите си през годините, не можеше да бъде спрян.