Кладенецът на възнесението

— Защо си пуснал брада, татко? — попита Елънд. — Доколкото знам, брадите още не са на мода.

— Аз определям модата, момче. Сядайте.

Вин почака с почтително изражение, докато Елънд се настани, преди да заеме мястото си. Държеше се, сякаш едва владее нервността си, озърташе се, като че ли част от нея иска да избяга.

— А сега — поде Страф — да чуем защо си тук.

— Мисля, че е очевидно, татко — отвърна Елънд. — Тук съм да обсъдим съюза.

Страф повдигна вежди.

— Съюз? И двамата току-що се съгласихме, че животът ти ми принадлежи. Не виждам смисъл да се съюзявам с теб.

— Може би — отвърна Елънд. — Но не бива да забравяме и някои други фактори. Предполагам, че не си очаквал появата на Сет, нали?

— Сет не ми е грижа — отвърна Страф и се съсредоточи върху яденето. Вин сбърчи нос, като го видя лакомо да хапва от голямо парче месо.

Елънд отряза късче от своето.

— Татко, човек с армия голяма почти колкото твоята не може да не бъде грижа.

Страф сви рамене.

— Няма да бъде, когато се преместя зад стените. А ти ще ми отвориш вратите, след като сме съюзници, нали?

— И да поканя Сет да нападне града? — попита Елънд. — Да, двамата с теб ще можем да го задържим, но защо да избираме отбранителна тактика? Защо да му позволим да отслаби стените и вероятно да продължи обсадата, докато нашите две армии не започнат да гладуват? Трябва да го нападнем, татко.

— И смяташ, че ми е нужна помощта ти за това? — изсумтя Страф.

— Да, ако искаш успехът ти да е пълен. Заедно лесно ще се справим с него — но не и поединично. Нуждаем се един от друг. Хайде да го нападнем. Ти ще водиш твоята армия, аз — моята.

— Защо си толкова нетърпелив? — попита Страф и присви очи.

— Защото искам да докажа нещо — обясни Елънд. — Виж, и двамата знаем, че ти ще ми отнемеш Лутадел. Но ако преди това нападнем Сет, ще изглежда, сякаш сме сключили съюз още в началото. Ще мога да ти предам града, без да изглеждам пълен глупак. Ще го представя така, сякаш съм повикал баща си на помощ срещу армия, за която съм бил известен, че идва. Ще ти предоставя града и отново ще стана твой наследник. И двамата знаем какво искаме. Но първо Сет трябва да умре.

Страф се замисли. Елънд виждаше, че думите му попадат в целта. „Да — помисли си той. — Мисли си, че съм момчето, което познаваш — ексцентрично, необуздано и глупаво в съпротивата си. Но че все пак се опитвам да спася авторитета на Венчърови“.

— Не — заяви Страф.

Елънд се ококори.

— Не — повтори Страф и се върна към храненето. — Няма да стане така, момче. Аз ще реша кога — и дали — ще атакуваме Сет.

„Това трябваше да се получи!“ — Елънд се ядоса. Зачуди се къде може да е сбъркал. Все пак усещаше леко колебание у баща си.

„Трябва ми още информация“. Погледна настрани и забеляза, че Вин върти нещо между пръстите си. Вилица. Тя срещна погледа му и я почука леко с пръст.

„Метал — помисли Елънд. — Добра идея“.

— Дошъл си за атиума — каза на баща си. — Не е нужно да завладяваш града, за да го получиш.