Окото на голема
- Автор: Страуд Джонатан
- Серия: Трилогия за Бартимеус #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на голема». Краткое содержание книги:
— Какво пише тук? — Стенли се взираше в табелката. — Не мога да го разбера.
Господин Пенифедър също го оглеждаше.
— На някакъв дяволски език е. Хопкинс може би щеше да може да го прочете, но на нас не ни върши работа. А сега… — Той се поизправи и почука с бастун по капака на саркофага. — Как можем да отворим това нещо?
Кити сбърчи вежди с отвращение и нещо като притеснение.
— Трябва ли? Какво ви кара да мислите, че нещата са там?
Нервността на господин Пенифедър си пролича в лесната му раздразнителност.
— Е, едва ли ще лежат по пода, нали така, момиче? Дъртият вампир със сигурност ги е искал близо до себе си, дори в смъртта. Останалата част от стаята е празна.
Кити остана спокойна.
— Проверихте ли?
— А! Загуба на време! Ан, вземи един фенер и провери далечния край. Увери се, че няма никакви ниши там. Фредерик, Никълъс, Стенли — ще ни трябват всички сили да отместим това. Можете ли да го хванете от вашата страна? Може да имаме нужда от въже.
Когато мъжете се събраха около него, Кити отстъпи назад, за да гледа как напредва Ан. Веднага стана ясно, че господин Пенифедър беше прав. След няколко стъпки фенерът на Ан освети далечната стена на камерата, една гладка повърхност от чисти каменни блокове. Тя прокара светлината по нея няколко пъти, проверявайки за ниши или контури на врата, но не видя нищо. Свивайки рамене към Кити, тя се върна в средата на стаята.
Стенли бе извадил въжето си и оглеждаше единия край на капака.
— Ще бъде трудно да го вържем — рече той, почесвайки се по врата. — Няма къде да го прокарам. И е прекалено тежък да го вдигнем…
— Можем да го издърпаме настрана — каза Фред. — Така си мисля.
— Нее, прекалено е тежък. Масивен камък.
— Може да няма много триене — изтъкна Ник. — Мраморът е достатъчно гладък.
Господин Пенифедър избърса потта от челото си.
— Е, момчета, ще трябва да опитаме. Единственият друг вариант е да възпламеним сфера, а това може да повреди предметите. Ако ти, Фред, си подпреш краката на стената, ще получим допълнителна опора. А сега, Ник… — Докато продължаваше обсъждането, Кити се наведе да огледа бронзовата табелка. Беше плътно покрита с малки клиновидни знаци, подредени така, че да оформят нещо, което явно бяха думи или символи. Не за първи път Кити съжали за неграмотността си. Познанието за непонятните ръкописи не беше нещо, на което те учеха в училище, а и господин Пенифедър бе отказал групата да изучава откраднатите книги със заклинания. Тя се почуди дали бащата на Якоб би успял да прочете надписа и какво ли щеше да му каже той.
— Кити, дръпни се настрана, ако обичаш. Добро момиче. — Стенли бе хванал едната страна на капака, Ник другата, а Фред — за когото бе останал горният край — бе подпрял крак на стената, точно под рафта. Подготвяха се за първия напън. Прехапвайки устни при шеговитостта на Стенли, Кити стана на крака и се отдръпна, изтривайки лицето си с ръкав. По кожата й избиваха капки пот, въздухът в криптата беше много спарен.
— А сега, момчета! Бутайте! — Мъжете се напънаха с ръмжащи възгласи. Ан и господин Пенифедър държаха фенери около тях, за да осветяват работата им. Светлината лъщеше по изкривените лица, оголените зъби и увисналите челюсти. За секунда сред пъшкането им се чу лек, стържещ звук.
— Добре — почивка! — Ник, Фред и Стенли рухнаха със задъхани викове. Господин Пенифедър ги обиколи, накуцвайки, и ги потупа живо по раменете. — Премести се! Определено се премести! Браво, момчетата ми. Все още не се вижда вътрешността, но ще стигнем и дотам, поемете си дъх, а после ще опитаме отново.
Така и направиха. И после още веднъж. Всеки път пъшкането им ставаше по-силно, мускулите им пращяха от усилието; всеки път капакът се отместваше още малко, а после отново упорито спираше. Господин Пенифедър ги подтикваше, танцувайки наоколо като демон, почти забравил куцането си, с изкривено на несигурната светлина лице.
— Бутайте — точно така! Съдбата ни е на сантиметри под носовете ви, затова направете малко усилие! О — бутайте, мамка му, Стенли! Още малко! Напънете се, момчета!
Кити вдигна един захвърлен фенер и се разходи из празната крипта, влачейки краката си през гъстата бяла плесен, убивайки време. Тя се размота до далечния край на камерата, почти до стената, после се обърна и се върна.
Нещо й хрумна, едва доловима странност се мотаеше някъде в ума й. За момента не можеше да каже какво точно беше, а и ликуването на останалите след едно особено успешно отместване я разсея допълнително. Тя се завъртя на пети, загледа се обратно към далечната стена и вдигна фенера.
Стена — ни повече, ни по-малко.