През дивия Кюрдистан

Когато отново дойдох на себе си, почувствах някакво тръскане, от което ме болеше цялото тяло. Отворих очи и видях, че вися между два коня. Бяха закрепили колове между седлата им и ме бяха привързали за тях. Пред и зад мен яздеха около трийсет въоръжени хора, между които повечето като че. бяха ранени, и сред тях съзрях и вързания Линдси. Предводителят на отряда държеше юздите на моя Рих, носеше и оръжията ми. Бяха ми оставили само ризата и панталоните, докато Линдси освен тези наистина необходими дрехи беше запазил и красивия си тюрбан. Някой ни беше пленил и ограбил.

Един от конниците се обърна и забеляза, че съм отворил очи.

— Спрете! — извика той. — Жив е. Колоната спря веднага. Всички ме заобиколиха в кръг. Предводителят подкара коня си към мен и ме попита:

— Можеш ли да говориш?

Нямаше смисъл да мълча. Затова му кимнах утвърдително.

— Ти ли си Кадир бей? — започна разпитът.

— Не.

— Не лъжи!

— Казвам истината.

— Кой си тогава?

— Чужденец от Запада.

Той се изсмя злорадо.

— Чувате ли? Той е чужденец от Запада. Ходи на лов за мечки с хората от Гумри и Миа и говори нашия език.

— Бях гост на бея, а че не говоря съвсем добре вашия език, сигурно чуваш. Несторианци ли сте?

— Така ни наричат мюсюлманите.

— И аз съм християнин. Идвам от Европа.

— Ти? — Човекът отново се разсмя. — Ти носиш облеклото на жителите на пустинята. Искаш да ни измамиш!

— Казвам истината!

— Не ти вярвам. Дори и да си християнин, си от онези, които изпращат своите свещеници, за да насъскат кюрдите, турците и персите срещу нас, и това е още по-лошо, отколкото, ако почиташ лъжливия Пророк. Твоите хора нараниха тежко някои от нашите и ти ще изкупиш вината им с кръвта си.

— Казвате, че сте християни, а искате да проливате кръв? Какво сме ви направили ние двамата? Ние дори не знаем дали вие сте нападнали бея, или той — вас.

— Очаквахме Кадир бей, защото знаехме, че ще мине през дефилето, когато отива на лов. Но ако ти наистина не си беят, значи е успял да се измъкне с всичките си хора.

— Къде ни водите?

— Ще научиш, когато пристигнем.

— Поне ми позволете да възседна някой кон.

— И за нас ще е по-добре. Но ще те оставим вързан, за да не избягаш.

— Няма да избягам.

— Кой е твоят спътник? Той рани двама от моите хора, застреля един кон и говори език, който не разбираме.

— Англичанин е.

— Англичанин? Той носеше кюрдски дрехи.

— Защото са най-удобни.

— Да не е някой мисионер?

— Не.

— Какво прави тук?

— Пътуваме из Кюрдистан, за да опознаем хората, животните и растенията, градовете и селата.

— Лошо ви се пише, защото сигурно сте шпиони. Какво ви е грижа за тази страна. Ние не ходим във вашата, за да изучаваме хората, градовете и селата ви. Сложете го на коня и го вържете за другия мъж, за който казва, че е англичанин. Завържете и животните им едно за друго!

Заповедта веднага беше изпълнена. Хората носеха толкова много въжета и ремъци със себе си, че очевидно се бяха приготвили за много по-голяма плячка от нас двамата. Така вързаха въжетата между Линдси и мен, че бягството бе невъзможно. Англичанинът проследи тези приготовления с неописуемо изражение. После се обърна към мен, на лицето му видях изписани всички горчиви чувства на света. Стиснатите устни образуваха полукръг, чиито краища сякаш щяха да захапят брадата, а безцветният му нос беше увиснал унило като траурно знаме.