Катрин Панкол - 2. Бавният валс на костенурките
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Катрин Панкол - 2. Бавният валс на костенурките». Краткое содержание книги:
Въпреки че...
Не беше съвсем сигурна.
Да краде ежедневно и безнаказано от онзи бедняк долу, да си присвоява няколко монетки, запазили топлината на шепата, която ги е пуснала в паничката, внасяше тръпка в живота й. Оказа се неподозирано до този момент удоволствие. Защото истината е, че с възрастта удоволствията стават по-малко. Кои дребни наслади остават? Сладките неща, клюките и телевизията. Тя не обичаше нито сладките, нито телевизията. Виж, клюките бяха друго нещо, обаче подобно развлечение изискваше партньори, я тя нямаше приятелки. Докато алчността е самотна. Тя дори изисква да си сам, съсредоточен, пристрастен, непреклонен. Нали днес сутринта се събуди, пошепна: „По-малко от десет евро!“, и подскочи в леглото. Не само се налагаше да изкара деня без никакъв харч, но трябваше да набави оттук-оттам малко пари, за да спази уговорката. Как да постъпи? Нямаше никаква представа. Находчивостта щеше да се прояви в процеса на работата. Започваше да придобива ловкост. Онзи ден например заяви пред себе си в ранни зори - момента, в който си поставяше предизвикателствата - „Днес бутилка шампанско гратис!“ Тялото й се стегна, пронизано от сладка болка. Размисли обстойно и си съчини хитър план.
Скромно облечена, гологлава, без никакъв видим признак за охолство, със смирено изражение, обула чифт стари еспадрили, беше влязла в един от фирмените магазини за шампанско „Никола Фьойат“ и сплела пръсти, със сълзи на очи беше попитала: „Да имате някоя малка бутилка от най-евтиното шампанско за двама бедни старци, които отбелязват петдесетгодишнина от сватбата си? С пенсиите едва караме, нали знаете как е...“ Стоеше изправена с достойнство с вид на хлапачка, хваната да проси. Продавачът поклати глава сконфузен. „Нямаме мостри, госпожо... Имаме четвъртинки по пет евро, но ги продаваме...“
Тя сведе очи към върховете на еспадрилите си, долепила тяло до дървения тезгях, и зачака той да се предаде. Той не се предаваше. Беше се обърнал към клиент, който поръча цяла каса от прочути реколти. Тогава Анриет си придаде нейния „вид“, унил и болезнен. Изпитваше неимоверна наслада да се вживява в тази роля. Обогатяваше я с нови въздишки, нови изражения. Навела глава, отпуснала рамене, леко проплакваше. Онзи ден в „Никола Фьойат“ продавачът не отстъпи, затова се канеше да се оттегли, когато добре облечена пълна дама се доближи до нея. „Извинете ме, госпожо, без да искам, чух разговора ви с продавача. За мен ще е чест и удоволствие да ви предложа бутилка от това прекрасно шампанско... което да изпиете двамата със съпруга си.“
Анриет се разтопи от благодарности, подготви сълзите на признателност, които аха да закапят от очите й. Беше се научила да плаче, без да си разваля грима. Тръгна си, стиснала здраво бутилката под мишница. Онези, които харчеха, без да си правят сметката, не знаеха какво губят. Животът се оказа изпълнен с вълнуващи и трепетни мигове. Всеки ден носеше най-различни случки, приключения, приятни страхове. Всеки ден тя беше победителка. Започна да се съмнява дали си заслужаваше да си върне Марсел. Парите му - да, но след като се окажеше разорен и самотен, щеше да го настани в старчески дом. Не го искаше вкъщи.
Дъщерите не й липсваха. Внуците също. Ортанс беше единствената, за която може би щеше да й е мъчно. Тя виждаше себе си в тази девойка, която си проправяше път, без да страда от угризения. Така е, само за нея щеше да си спомня.
Умираше от желание да се обади на Шерюбин. Не за да я поздрави, нито да й благодари, защото мошеничката можеше да се почувства поласкана, да започне да се надува и важничи, а просто така, за да се увери в предаността й. Набра номера и чу познатия бавен и провлачен глас.