Ужас [bg]

— Ако се появи нещо, по-голямо от мен или Лийс — изкрещя той в ухото на Ханфорд, надвиквайки воя на вятъра, — прицели се и натисни тоя спусък, дори ако се наложи да го направиш с шибаните си зъби.

Ханфорд намери сили да кимне.

— Аз ще отида отпред, за да намеря Лийс и да му помогна да отвори предния люк — каза Бланки. В носовата част на палубата, сред тъмната купчина от заледени платна, нападал сняг, начупени рейки и разпилени палети, не се забелязваше никакво движение.

— Не мога… — започна Ханфорд.

— Просто не мърдай от мястото си — сопна му се Бланки и остави фенера на земята до уплашения мъж. — Гледай да не ме застреляш, когато се върна с Лийс, защото се заклевам в Бог, че призракът ми ще те преследва, докато не умреш, Джон Ханфорд.

Морякът кимна с пребледняло лице.

Бланки тръгна към носа. След около десетина крачки той се озова извън кръга от светлина, но очите му не успяха да се адаптират към тъмнината. Твърдите снежинки го удряха в лицето като сачми. Засилващият се вятър над главата му свистеше сред малкото въжета и ванти, които бяха оставили по местата им през безкрайната зима. Тук беше толкова тъмно, че Бланки трябваше да държи пушката си в лявата ръка — върху която все още имаше ръкавица, — докато с дясната опипваше заледения релинг. Доколкото успяваше да види, реята на гротмачтата откъм носовата страна на кораба също беше паднала.

— Лийс! — извика той.

Огромна фигура, която изглеждаше смътно бяла сред бушуващия сняг, се надигна от купчината отломки и го накара да спре на място. Ледовият лоцман не можеше да каже дали съществото е бяла мечка или татуиран демон, както и не можеше да разбере в тъмното дали се намира на десет фута пред него или на трийсет, но знаеше със сигурност, че напълно е блокирало пътя му към носа.

След това създанието се изправи на задните си крака.

Бланки виждаше само неясния грамаден силует — за размерите му можеше да съди единствено по това, че туловището го засланяше от снежните вихри, — но морякът знаеше, че е огромно. Малката триъгълна глава, ако онова нещо горе, в тъмното, наистина беше глава, се издигаше доста над мястото, където доскоро бяха стърчали реите. В тази бяла триъгълна глава като че ли се забелязваха две тъмни дупки — очи? — но те се намираха на поне четиринайсет фута над палубата.

„Невъзможно“ — помисли си Томас Бланки.

Създанието пристъпи към него.

Бланки прехвърли пушката си в дясната ръка, опря приклада в рамото си, подхвана ложата с облечената си в ръкавица ръка и стреля.