Ужас [bg]

— Бери? — изкрещя отново Бланки, когато до поста край левия борд останаха десет ярда.

С крайчеца на окото си той зърна някакво движение сред снежните вихри — нещо, което беше твърде голямо, за да е Алекс Бери, след което се разнесе грохот, по-силен от какъвто и да било оръжеен изстрел. Втора експлозия. Залитайки, Бланки отстъпи десетина крачки към кърмата, а във въздуха се разлетяха бъчви, дървени кегове, сандъци и други предмети. Отне му няколко секунди, за да осъзнае какво се е случило: заледената брезентова шатра насред палубата внезапно беше рухнала, разпръсвайки във всички посоки стотиците фунтове натрупан върху нея лед и сняг и разпилявайки по палубата съхраняваните под нея припаси — предимно леснозапалим катран, разни материали на калафатниците и торби с пясък, с който посипваха снега, нарочно натрупан върху палубата за топлоизолация, — а долната рея на гротмачтата, която преди повече от година беше завъртяна така, че да сочи към носа и кърмата, за да се използва като покривна греда за шатрата, с грохот се стовари върху главния люк и трапа.

Бланки и останалите трима вахтени просто нямаше как да се спуснат в жилищната палуба, а мъжете долу нямаше как да излязат навън, за да разследват експлозията на палубата, не и след като люкът беше блокиран от цялата тежест на платната, снега и реята. Ледовият лоцман знаеше, че хората в кораба скоро ще изтичат при носовия люк, който бе затворен през зимата, и ще започнат да разковават дъските, с които беше запечатан, но това щеше да отнеме време.

„Дали ще сме живи, когато се изкачат тук горе?“ — зачуди се Бланки.

Като се стараеше да се движи колкото се може по-внимателно по покрития с пясък отъпкан сняг, който покриваше наклонената палуба, Бланки заобиколи купчината отломки в задната част на рухналата шатра и продължи напред по тясната пътека покрай десния борд.

Пред него се появи някаква фигура.

Без да отпуска лявата си ръка, в която държеше високо фенера, Бланки вдигна пушката, притиснал пръст към спусъка, готов за стрелба.

— Ханфорд! — възкликна той, когато зърна бледото петно на лицето на мъжа сред тъмната маса от връхни дрехи и шалове. Уелската перука на мъжа беше в безпорядък. — Къде ти е фенерът?

— Изпуснах го — отвърна морякът. Мъжът беше без ръкавици и трепереше неудържимо. Той се приближи до Томас Бланки, сякаш ледовият лоцман беше източник на топлина. — Изпуснах го, когато онази твар събори реята. Фенерът падна в снега и угасна.

— Как така „онази твар събори реята“? — попита настоятелно Бланки. — Нито едно живо същество не би могло да събори реята на грота.

— Но то го направи! — отвърна Ханфорд. — Чух Бери да стреля. След това той извика нещо. После фенерът му угасна. Тогава видях как нещо… голямо, нещо много голямо… скочи върху реята и всичко се срути. Опитах се да стрелям по тварта, докато беше върху мачтата, но пушката ми засече. Оставих я облегната на релинга.

„Скочило е върху реята?“ — помисли си Бланки. Въртящата се рея на гротмачтата се намираше на височина от дванайсет фута над палубата. Нищо не би могло да скочи върху нея. И след като гротмачтата беше цялата заледена, нищо не би могло и да се изкатери до нея. На глас той произнесе: