Ужас [bg]

Така че Бланки се гордееше с работата, която двамата с Рийд бяха свършили, превеждайки корабите през двеста и петдесетте мили на юг и после на запад от мястото на първото им презимуване край островите Бичи и Девън. Но същевременно Томас Бланки се проклинаше за това, че се е проявил като глупак и злодей, като е помогнал за прекарването на двата кораба с техните сто двайсет и шест души екипаж през двеста и петдесетте мили на юг и после на запад от мястото им за презимуване край Бичи и Девън.

След остров Девън корабите можеха да се върнат през протока Ланкастър и да се спуснат надолу по Бафиново море, даже и ако им се наложеше да изчакат две или дори три студени лета, за да се измъкнат от ледения плен. Малкият залив на остров Бичи щеше да защити съдовете от тормоза, който преживяваха сега в заледеното открито море. Рано или късно ледовете в протока Ланкастър щяха да отстъпят. Томас Бланки познаваше онзи лед. Той се държеше по типичния за арктическите ледове начин — беше коварен, смъртоносен, готов да те унищожи при първото погрешно решение или при най-малкото колебание, но предсказуем.

Но този лед — мислеше си Бланки, докато обикаляше по тъмната кърма, потропвайки с крака, за да им попречи да замръзнат, и виждайки светлината на фенерите край десния борд, където Бери и Хандфорд крачеха, стиснали своите пушки, — този лед не приличаше на нищо, с което се беше сблъсквал.

Петнайсет месеца по-рано, точно преди корабите да заседнат в леда, двамата с Рийд бяха предупредили сър Джон и двамата капитани. „Всичко на една карта“, ги беше посъветвал Бланки в онзи не чак толкова далечен септември, съгласявайки се с капитан Крозиър, че трябва да се обърнат и да бягат колкото се може по-бързо, докато все още ги има най-тесните канали, по които може да се стигне до откритите води край полуостров Бутия. Там, близо до познатите брегове — поне източният бряг беше познат на ветераните от Изследователската служба и от китоловните кораби като Бланки, — водата сигурно нямаше да замръзне поне още една седмица, дори две през онзи септември, когато бяха изпуснали възможността да се спасят. Дори да не успееха да продължат на пара на север покрай брега заради плаващата ледена маса и стария паков лед, — Рийд го наричаше мъртъв паков лед — те щяха да бъдат в много по-голяма безопасност под прикритието на сушата, която, както вече знаеха след предприетата миналото лято експедиция на покойния лейтенант Гор, беше откритата от Джеймс Рос Земя на крал Уилям. Тази голяма суша, колкото и равна, покрита с лед, брулена от ветрове и обсипвана с мълнии да беше, щеше да предостави убежище за корабите от изпратения от дявола постоянен северозападен арктически вятър, от виелиците и от безкрайния настъпващ морски лед.