Спомен за светлина

Това бе първата култивирана земя на юг от Тарвинската клисура. Силите на Лан я бяха изгорили, преди да се подготвят за отстъпление по течението на реката пред настъпващите тролоци.

Десетки хиляди зверове имаше тук. Навярно стотици дори. Ранд вдигна юмруци и вдиша дълбоко. В кесията на колана си носеше позната вещ - малкия дебел мъж с меча, ангреала, който наскоро бе намерил на Думайски кладенци. Беше се върнал там за последен оглед и го беше намерил заровен в калта. Беше се оказал полезен в Марадон. Никой не знаеше, че го има. Това беше важно.

Но в това, което щеше да направи тук, имаше нещо много повече от илюзии. Тролоците закрещяха, щом ветровете заплющяха около него. Това не беше от преливане, още не.

Беше Ранд. Присъствието му тук. Изправен срещу _него_.

Моретата кипват, когато различните течения се сблъскат едно с друго. Ветровете стават могъщи, щом горещ въздух се смеси с хладен. А там, където Светлината се опълчеше на Сянката… вдигаха се бури. Ранд извика и остави естеството си да раздвижи бурята. Шарката се нуждаеше от изравняване. Нуждаеше се от равновесие.

Нуждаеше се от Дракона.

Ветровете се усилиха, мълния раздра въздуха, черна прах и изгорели стръкове излетяха нагоре и закръжиха във вихрушка. Ранд най-сетне преля, докато мърдраалите тласкаха тролоците в атака. Зверовете връхлетяха срещу вятъра и Ранд насочи мълнията.

Беше много по-лесно да _насочи_, отколкото да _контролира_. След като вече имаше буря, не беше нужно да насилва мълнията - трябваше само да я приласкае.

Удари поразиха първите тролокски юмруци, стотици святкащи мълнии в бърза последователност. Лютата миризма на изгоряла плът закръжи в урагана с овъглените стръкове жито. Ранд изрева, докато тролоците продължаваха да прииждат. Порти на смърт изригнаха около него, портали, които свистяха по земната твърд и помитаха тролоците. Твари на Сянката не можеха да преживеят Пътуването.

Бурните ветрове около Ранд се усилиха, щом удари по тролоците, напиращи да го достигнат. Тъмния мислеше, че властва тук? Щеше да види, че тази земя вече си има крал! Щеше да види, че битката няма да…

Щит се опита да го откъсне от Извора. Ранд се изсмя, завъртя се, опита се да засече източника на щита.

- Таим! - изрева той, макар че бурята плени вика му и го заглуши. - Надявах се да дойдеш!

Това беше битката, за която Луз Терин непрестанно бе настоявал, битка, която Ранд не беше дръзвал да започне. Не и до този момент, не и докато не бе имал контрол. Сбра силата си, но тогава нов щит удари по него, после още един, и още.

Ранд притегли още от Единствената сила, почти всичко, което можеше да извлече през статуетката на дебелия мъж. Щитовете продължаваха да жилят към него като хапливи мухи. Никой не бе достатъчно силен, за да го откъсне от Извора, но бяха _десетки_.

Обузда се. Потърси мир, мира на унищожението. Беше живот, но също тъй беше и смърт. Беше въплъщението на самата земя.

Удари мълниеносно и унищожи Властелин на ужаса, скрит в отломките на една изгоряла сграда. Извлече огън, насочи го натам и го изпепели.