Въпросът и Възражението
- Автор: Несс Патрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Златка Паскалева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Въпросът и Възражението». Краткое содержание книги:
Ако всичко мине по план.
Ако не мине по план, в едно тайно отделение отдолу има скрит пистолет.
Госпожа Лоусън и госпожа Брайтуейт също са в палатката, медицинските им инструменти са готови.
Тук е и Лий, защото аз го помолих да дойде.
Сядам на стол срещу тях.
Лий хваща ръката ми, стисва я за кураж и аз усещам как пъхва в дланта ми бележка. Поглежда ме в очите, Шумът му е изпълнен с онова, което предстои да се случи след минута.
Отварям бележката, крия съдържанието й от трите лечителки, които без съмнение си мислят, че е любовно писъмце или някаква друга подобна глупост.
Не реагирай по никакъв начин, пише вътре. Реших да дойда с теб. Ще пресрещна каруцата в гората до града. Ти искаш да откриеш онзи, който е твое семейство, аз искам да открия онези, които са мое семейство и никой от нас не трябва да бъде сам в това търсене.
Не реагирам по никакъв начин. Сгъвам бележката, поглеждам Лий отново и му кимвам едва забележимо.
— Късмет, Виола — казва госпожа Койл, всички други повтарят думите, Лий ги повтаря последен.
Искам той да го направи. Не можех да понеса мисълта да го направи госпожа Койл, така че Лий беше най-добрият избор.
Защото има само един начин да се движа из Ню Прентистаун, без да ме заловят, сещате ли се? Разузнаването ни в града ни обясни: наистина има само един начин да вляза.
Само един начин, който да ми даде възможност да открия Тод.
— Готова ли си? — пита Лий и когато той задава въпроса, се чувствам по-различно и нямам против да ме пита още много пъти.
— Готова съм — отвръщам.
Той хваща ръката ми и вдига ръкава.
— Просто го направи бързо — казвам и го поглеждам в очите. — Моля те.
— Бързо — отвръща той.
Посяга към торбата в краката си и вади от там метална гривна, на която е изписан номер 1391.
33
Бащи и синове
Тод
— Каза ли ти какво иска от нас? — пита Дейви.
— Кога мислиш, че съм си говорил с него в твое отсъствие?
— Де да знам, кретенче, живеете в една и съща сграда в края на краищата!
Яздим към Кантората на Въпроса, слънцето залязва, денят е на приключване. Двеста маркирани жени. Върви по-бързо, когато господин Хамър стои с пушката в ръце до нас. Другите два екипа, ръководени от господин Морган и господин О’Хеър също работят, вече се заговори, че сме ги маркирали почти всичките, макар че се оказа, че върху жените гривните не заздравяват толкова бързо, колкото върху овцете и върху диваците.
Вдигам очи към смрачаващото се небе и изведнъж осъзнавам нещо.
— А ти къде живееш?
А, сети се най-после да попиташ! — Дейви плясва Смъртоносен/Жълъдче с юздите, което кара коня да се препъне две-три крачки и после да премине в тръс. — Почти пет месеца работим заедно, но ти чак сега загря!
— Сега загрявам и те питам.
Шумът на Дейви зажужава леко. Не му се иска да ми отговори, то се вижда.
— Не се налага да ми казваш, ако…
— Над конюшнята — казва. — Има една малка стаичка там. Дюшек на пода. Мирише на конска тор.
Продължаваме да яздим.
— Напред — процвилва Ангарад.
— Напред — отвръща й Смъртоносен.
Тод, мисли Ангарад.
— Ангарад — отвръщам й.
Дейви и аз не сме обелили и дума за книгата на мама от вечерта, когато той дойде да ми я върне. Нито дума не сме си казали по този въпрос, не я споменаваме въобще. Ако следа от него се мерне в Шума на някой от двама ни, и двамата я пренебрегваме, все едно я няма.
Но за други неща си говорим, говорим си повече отпреди.
Аз започвам да се чудя какъв ли мъж бих бил, ако Кметът беше мой баща. Чудя се какъв мъж бих бил, ако Кметът беше мой баща, но аз не бях синът, който той иска да има. Чудя се дали също щях да спя в стаичка над конюшнята.
— Старая се — тихо казва Дейви. — Но кой ли пък знае какво точно иска той, мътните да го вземат!
Аз също не знам какво иска Кметът, затова премълчавам.
Завързваме конете до портата на Кантората. Айвън отново опитва да срещне погледа ми, но аз влизам, без да му обръщам внимание.
— Тод — казва той, когато се разминаваме, явно наистина иска да говорим.